Продължихме да обикаляме из града, докато се стъмни, когато понесохме към къщи цяла малка зоологическа градина. Имаше пет папагала (в това число, за мое най-голямо удоволствие, още един жълтоглав ара), два бразилски заека пигмеи с червеникавокафяви лапички и бели мъхести очила около очите и едно агути с оранжев задник — едър гризач с тъмни очи, изящни крака и нрав на състезателен кон, страдащ от остро нервно разстройство. Ние пренесохме разнообразните животни в дома на Луна и ги пуснахме свободно във вътрешния двор. Луна организира отново своя отряд от родственици и ги разпрати бързо по всички направления да донесат празни сандъци, телена мрежа, триони, чукове, пирони и разни други дърводелски съоръжения. След това в продължение на цели два часа ние майсторихме подходящи жилища за моите нови животни. Накрая, когато настанихме и последното животно в клетка, двамата с Луна седнахме на близката масичка и ядохме и пихме с апетит. В това време от купчината дървени сандъци се носеха леко стържене и крясъци, които звучат като райска музика в ушите на колекционера на диви животни. Малко по-късно с голяма чаша вино до себе си аз седнах да разглеждам на светлината на фенера моите повереници, а Луна помоли да му донесат китарата и запя мелодични и тъжни народни аржентински песни, като там, където беше необходимо, използваше дървеното тяло на китарата за барабан.
Папагалите, с които се сдобихме, се оказаха синьочели амазони, всички малко поодърпани поради лошо хранене, но достатъчно опитомени да произнасят неизбежното „Лорито“, което е равнозначно на нашето „Поли“. Тъй като всички бяха приблизително с едни и същи размери и на една и съща възраст, ние ги поставихме заедно в клетка и сега те седяха в един ред на светлината на лампата и приличаха на крайно разноцветно жури, което ме наблюдаваше с фалшиво умния поглед на древно влечуго, на който папагалите са големи майстори. Въпреки раздърпания им външен вид останах доволен от тях, защото знаех, че след няколкоседмично прилично хранене щяха коренно да се променят, а след поредната смяна на перушината перата им щяха да блеснат в лимоненожълти, сини и разни оттенъци на зеленото, пред които дори колекция от изумруди би изглеждала сива. Аз закрих внимателно с парче плат от чувал предната част на клетката и ги чух как отърсват и подреждат перата си (също като че някой разбърква колода карти за игра) и се подготвят за сън. След това насочих вниманието си към жълтоглавите ара и известно време им се наслаждавах. Поставихме ги пробно в една и съща клетка и начинът, по който веднага си допаднаха един на друг, като се заумилкваха и загугукаха, ме накара да си помисля, че от тях ще излезе истинска двойка. Те седяха на напречната пръчка и сериозно ме наблюдаваха, като от време на време навеждаха глави в страни, за да разберат дали така не изглеждам по-привлекателен. Имаха яркозелено оцветяване, само на врата им ясно се очертаваше широк и жълт като на канарче полумесец. За ара, които обикновено са най-едрите папагали, те бяха въздребни, дори по-малки и по-нежни от обикновените амазонски папагали. Те бърбореха нещо тихичко и бледите им клепачи се спускаха сънливо върху блестящите им очи, затова закрих и тяхната клетка с чувал и ги оставих на спокойствие.
След големите пъстри папагали най-много се зарадвах на бразилските зайци, за които мечтаех отдавна. Двата купени от нас заека се оказаха новородени. Когато ги извадих от клетката, те се разположиха удобно върху дланите на двете ми ръце и ги изпълниха с меката пухкава топлинка на телцата си, а нослетата им душеха непознатите за тях аромати на храна и цветя, с които бе препълнен задният двор. На пръв поглед можеха да се вземат за малките на обикновения европейски заек, но при по-близо оглеждане бързо открих различията. Преди всичко за своите размери те имаха много къси, добре оформени и изящни уши. Основният цвят на гърбовете им беше тъмнокафяв с ръждиви петна и резки. Лапите и част от краката бяха светло червеникавокафяви и, както казах по-рано, около всяко око имаха правилен кръг от бяла козина. Забелязах, че носовете и устните им също са очертани в бяло. Знаех, че когато пораснат напълно, пак ще си останат джуджетата сред заешкото племе, тъй като достигат половината от ръста на европейския заек. Доколкото ми беше известно, нито една зоологическа градина в света не притежаваше тези интересни малки същества и аз се радвах, че ги получих, макар и малко да се съмнявах дали ще успея да ги откарам в Европа, защото зайците изобщо преживяват тежко своето пленничество. Моите зайци обаче бяха млади и аз се надявах, че те ще се справят задоволително със своето положение.