— Боже мой! — простенах аз, защото знаех много добре какво „украшение“ е в състояние да направи Клавдий, стига да си науми това.
— Вечерята на мама се провали. Тя каза, че за голямо нейно съжаление ще трябва да го махнеш от тук. Смята, че му е противно да стои в градината и че въобще не е симпатично животно.
— Майка ти сигурно лежи горе с главоболие?
— Според мен сега е нещо много повече от главоболие — отвърна благоразумно Мари.
— Добре, добре — казах аз. — Остави всичко на мене. Все ще измисля нещо.
Това се оказа последното звено от веригата неприятности, тъй като съвсем неочаквано всичко се оправи. Митницата освободи моята екипировка и което се оказа още по-важно, открих неочаквано жилище не само за Клавдий, но и за останалите животни. В покрайнините на Буенос Айрес ни заеха малка къщичка, в която настанихме временно цялата сбирка.
И така, разрешили поне за момента всичките си затруднения, ние измъкнахме картите и започнахме да обсъждаме нашия маршрут на юг, към крайбрежието на Патагония, в чиито ледени води плуваха южни тюлени и морски слонове.
На пръв поглед всичко като че вървеше нормално. Мари успя да си вземе отпуск и идваше с нас като преводачка. Нашият маршрут бе разработен с най-малките подробности, както биха го разработили хора, чийто крак не е стъпвал никога по тези места. Проверихме екипировката на два пъти, после много внимателно я опаковахме. След три седмици в Буенос Айрес, изпълнени с неприятности и досада, започнахме да чувстваме, че наистина сме тръгнали на път. След това на нашия последен военен съвет (проведен в ъгъла на малко кафене) Мари изказа едно съображение, което очевидно бе обмисляла доста дълго време.
— Джери, струва ми се, че ще бъде много добре, ако вземем с нас някой, който познава пътищата каза тя и преглътна хапка от дебело парче хляб с огромен говежди език, което в Аржентина минава за сандвич.
— Защо ни е? — попитах аз. — Нали имаме карти?
— Вярно, но ти не си пътувал никога по тези патагонски пътища, а трябва да знаеш, че са съвсем различни от всички останали пътища в света.
— Как така различни?
— В отрицателен смисъл — отвърна Мари, която не обичаше да говори излишни думи.
— Аз съм склонна да приема — каза Джеки. — Разказвали са ни ужасни неща за тези пътища.
— Скъпа, ти не по-зле от мен знаеш, че в която и част на света да попаднеш, винаги чуваш какво ли не за пътища, за комари, за диви племена и тям подобни, които в края на краищата се оказват празни приказки.
— Все пак мисля, че Мари направи разумно предложение. Ако намерим човек, който познава пътищата и ни отведе направо на юг, тогава поне ще знаем какво ни очаква на връщане.
— Но такъв човек няма — отвърнах раздразнено аз. — Рафаел има занятия в колежа, Карлос замина на север, Брайън учи…
— Но Дики е тук — обади се Мари.
Аз вперих поглед в нея.
— Кой е този Дики? — попитах най-сетне аз.
— Един мой приятел — отвърна спокойно тя, — той е отличен шофьор, познава Патагония и е много приятен човек. Навикнал е да ходи на ловни походи, така че няма нищо против да се поизмъчи с нас.
— Под „измъчване“ ти разбираш лишения или намекваш, че нашата компания ще се окаже оскърбителна за неговата изтънчена натура?
— Я не се занасяй — обади се Джеки. — Мари, това момче иска ли да дойде с нас?
— Разбира се — отвърна тя. — Каза, че би дошъл с най-голямо удоволствие.
— Добре тогава. Кога можем да се срещнем с него? — попита Джеки.
— Ами аз му казах да намине след десетина минути — отвърна Мари. — Помислих си, че Джери ще пожелае да го види дори и да е против неговото идване.
Аз ги наблюдавах, без да продумам думичка.
— Според мен идеята й е много добра, нали? — запита Джеки.
— Да ви кажа ли моето мнение? — запитах аз. Според мен вие вече сте се разбрали помежду си.
— Сигурна съм, че Дики ще ти хареса… — започна Мари и в този миг се появи самият Дики.
От пръв поглед реших, че Дики съвсем не е по вкуса ми. Стори ми се човек, който никога не се е „измъчвал“, а и въобще не е в състояние да се „измъчва“. Беше облечен изискано, дори прекалено изискано. Имаше кръгло и пълно лице и очи, подобни на маниста; тънки рижи мустачки украсяваха като „пеперудка“ горната му устна, а тъмните му коси бяха така старателно за лизани, че стояха като нарисувани на главата му.