Когато повдигнах чувала от клетката на агути, зверчето подскочи право нагоре във въздуха и тупна разтреперано с трясък върху сламената настилка. По лицето на агути се беше изписало изражението на застаряла девственица, надничала дълги години под леглото си и най-сетне съзряла там мъж. Все пак с помощта на парченце ябълка успях да я успокоя до такава степен, че дори ми позволи да я погаля. Агути са гризачи от огромното и интересно семейство, включващо от полската мишка, която може да се побере в чаена лъжичка, до капибарата, достигаща размерите на голямо куче, като между тези две крайности лежи голямо разнообразие от катерици, съсели, плъхове, таралежи и други неприличащи си едно на друго животни. Трябва да приемем веднага, че агути не са най-характерните членове на своето семейство. Ако говорим откровено, те приличат на кръстоска между един от по-малките предшественици на коня и някой опечален заек. Основното им оцветяване е на полиран махагон, преминаващо в червеникавокафяво по задната част на тялото. Краката им са шоколадово кафяви, много дълги, стройни, като на състезателни коне, завършващи с нежни и артистични пръсти, които им придават вид на древни коне. Задните им крака са силни, за да могат да поддържат непропорционалните им задни части, ето защо, ако мога така да се изразя, изглежда, че агути има гърбица на задницата си. Главата прилича на заешка, но е леко издължена, така че в нея отново има нещо, което напомня леко на кон. Агути имат големи красиви очи, добре закръглени уши и гъсти черни мустаци, които са непрестанно в движение. Ако се обедини всичко това с темперамента на животното, неговото постоянно невротично състояние, безумните му подскоци във въздуха при най-слабия шум, следвани от периоди на остра треска, започвате да се учудвате как този вид въобще се е запазил. Струва ми се, че ако някой ягуар изреве само веднъж, всяко агути в радиус от стотина метра около него ще загине моментално от разрив на сърцето. Като размишлявах за всичко това, спуснах чувалчето, закриващо предната страна на клетката на агути. В същия миг животното подскочи отново във въздуха и тупна разтреперано на земята. След няколко минути дойде на себе си от това ужасно преживяване и се нахвърли върху ябълката, която му оставих. По това време песните и виното докараха Луна до блажено състояние, той седеше на масата и си тананикаше тихичко като сънена пчела. Пихме по последна чаша вино и тръгнахме с тежки стъпки към леглата, като широко се прозявахме.
Стори ми се, че ме събудиха в най-неподходящия за цивилизования човек утринен час, когато откъм леглото на Луна, в противоположния ъгъл на стаята долетя силна песен. Песните и музиката бяха неизменна част от съществуването на Луна, подобно на кръвта, която течеше в жилите му. Той пееше или тананикаше дори когато говореше. За първи път в живота си срещах човек, който можеше да си легне в три часа след полунощ, да се събуди в пет и да се разпее, докато е още в леглото. Той пееше толкова приятно и с такова явно удоволствие, че човек не можеше да му се сърди дори в този ранен час. И тъй като го познавах вече от известно време, престанах да обръщам внимание на всичко това.
— Луната на небето е като малък бял барабан — пееше той изпод купчината завивки, — който ме води отвъд планината Тукуман при моята любима с тъмните коси и вълшебните очи.
— Ако пееш винаги на твоите познати жени в този утринен час — обърнах се сънено аз, — струва ми се, че ще оставаш твърде често сам в леглото. А тези неща се разчуват.
Той се разкиска и блажено се протегна.
— Днешният ден ще бъде чудесен, Джери!
Учудих се откъде знае това, когато капаците на двата прозореца бяха плътно затворени. Аржентинецът се заседява да диша до късна вечер и без никаква вреда нощния въздух, но веднага щом си легне, въздухът се превръща за него в смъртоносен газ, застрашаващ да го удуши. Ето защо всички капаци на прозорците се затварят много плътно, за да предпазят хората от тази опасност. Когато обаче се облякохме и излязохме във вътрешния двор да закусим, аз се убедих, че Луна имаше право — цялото дворче беше заляно от слънчева светлина.
Ние си допивахме последната чаша кафе, когато се яви на доклад нашата група разузнавачи. Те очевидно бяха тръгнали на разузнаване още при първите слънчеви лъчи и сега се отчитаха пред Луна, а той седеше, посръбваше кафе и само от време на време кимаше надменно с глава. След това дадохме пари на един от младите агенти и го изпратихме да купи продукти за моите животни, а когато се върна, всички разузнавачи се струпаха наоколо и гледаха с широко отворени очи как кълцам храната и зеленчуците, пълня чаши с мляко или вода и въобще прислужвам на животните. Когато и последното животно беше нахранено, ние се изнизахме един подир друг на обляната от слънчевата светлина улица и тръгнахме отново да прочистваме града. Този път Луна използва малко по-различно нашата свита. Докато двамата се отправяхме към някоя къща, в която знаехме, че има домашни любимци, младите ни помощници се пръскаха и изследваха всички разположени наоколо улички, пляскаха с ръце пред вратите и разпитваха съвършено непознати хора дали не отглеждат някакви животни. Всички се отнасяха много добродушно към това вмешателство в личния им живот и дори самите да нямаха животни, ни насочваха понякога към друга къща, в която се спотайваше по някой представител от местната фауна. По този начин изровихме още три заека пигмеи, един папагал, две кариами — странни, дългокраки птици, и две коати — много редки, дребни южноамерикански хищници от семейството на енотите. Пренесохме животните в дома на Луна, настанихме ги в клетки, наобядвахме се богато и въодушевени от утринния си успех, тръгнахме да изследваме покрайнините на Оран с един прастар автомобил, който ни даде някакъв приятел на Луна.