Планът на операцията беше следният: да се премести сандъкът с пумата срещу вратата на новата клетка, да се извадят няколко летви от едната страна на сандъка и да се остави животното да премине без много шум от старото на новото място. За съжаление, в резултат на малко ексцентричната конструкция на направената от мен клетка, ние не успях ме да долепим плътно сандъка до вратата на клетката и между тях остана да зее около двадесетина сантиметров отвор. Без да мисля много, поставих отстрани летви и те образуваха нещо като малък тунел между двата сандъка, след което започнах да свалям дъските от сандъка на пумата, за да излезе от него. По време на работата, в отвора неочаквано се показа една златиста лапа, голяма колкото свински бут, и върху горната страна на ръката ми се появи чудесна дълбока драскотина.
— А! — възкликна мрачно Луна. — Виждаш ли какво стана, Джери?
— То е само защото пумата се изплаши от ударите на чука — отвърнах аз с престорена веселост и засмуках раната на ръката си. — Струва ми се, че извадих достатъчно дъски, за да може да премине спокойно. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.
Зачакахме. След десетина минути надникнах през една дупка и видях как проклетата пума си лежи най-спокойно в стария сандък, дреме си мирно и не проявява ни най-малко желание да премине по нашия разнебитен тунел в новото си по-просторно жилище. Очевидно оставаше само едно: да я изплаша и по този начин да я накарам да премине от сандъка в клетката. Вдигнах чука и го стоварих шумно върху задната страна на сандъка. Може би трябваше да предупредя Луна. В един и същ миг се случиха две неща. Пумата, извадена внезапно от полудрямката, подскочи и се втурна в тунелчето, а от удара на чука се счупи част от дъската на тунелчето откъм страната на Луна. В резултат на това той погледна надолу, видя как крайно раздразнената пума подуши замислено краката му, изкрещя пронизително с теноровия си глас и подскочи вертикално във въздуха. Такъв крясък не бях чувал никога в живота си, но точно той спаси положението, защото обезкуражи пумата и тя се напъха колкото се може по-бързо в новата клетка. Спуснах моментално подвижната вратичка и добре я заключих. Луна се облегна на вратата на гаража и започна да трие лице с носната си кърпа.
— Виждаш ли — казах весело аз, — нали ти казах, че няма да бъде никак трудно.
Луна ме погледна с изпепеляващ поглед.
— Ти си събирал животни в Южна Америка и Африка? — запита най-сетне той. — Вярно ли е това?
— Да.
— И се занимаваш с тази работа вече четиринадесет години?
— Да.
— Сега си на тридесет и три години?
— Да.
Луна поклати глава като човек, изправен пред една от най-трудните загадки в света.
— Един Господ знае как си доживял толкова дълго — каза той.
— Омагьосан съм — отвърнах аз. — Впрочем защо дойде тази сутрин при мен, като изключим желанието ти да се пребориш с твоята съименничка?
— Отвън — отвърна Луна, като продължи да бърше лицето си, — чака един индианец с бичо. Срещнах го в селото.
— Какво е това бичо? — попитах аз, когато излязохме от гаража и отидохме в градината.
— Мисля, че е прасе — отвърна Луна, — поставено е в сандък и не успях добре да го видя.
Индианецът клечеше на полянката, а пред него се виждаше сандък, от който се носеха фалцетни крясъци и приглушено грухтене. Само представител на семейството на свинете можеше да издава тези необикновени звуци. Индианецът се усмихна, свали сламената си шапка, поклони се, вдигна капака на сандъка и извади отвътре прелестно малко същество. Оказа се съвсем малък огърличен пекари, обикновен вид диво прасе, обитаващо тропическите райони на Южна Америка.
— Това е Хуанита — каза усмихнат индианецът и пусна малкото същество на полянката, а то изгрухтя възторжено и започна да души очаквателно наоколо.
Винаги съм изпитвал слабост към свинете, а на новородени прасенца просто не мога да устоявам, затова само след пет минути Хуанита стана моя собственост за цена, два пъти по-висока от нейната собствена стойност, ако говорим от финансова гледна точка, но сто пъти по-евтина от гледна точка на нейното обаяние и лични качества. На дължина достигаше около петдесет сантиметра, а на височина около тридесетина. Покриваше я дълга, грубовата сива козина, а от ъгъла на устата и в кръг около врата си имаше чисто бяла ивица, като че си бе поставила итънска30 якичка. Имаше стройно тяло с изящно изострена зурличка, завършваща с прелестно чипо рило, тънки и нежни крака с малки лъскави копитца колкото шестпенсова монета. Походката й беше изящна и женствена, тя движеше така бързо крака, че копитцата й потропваха меко като дъждовни капки.