Смешно питомна, тя притежаваше милата привичка дори след петминутна раздяла да ви посрещне така, като че не ви е виждала дълги години, които е прекарала сиво и празно. Спускаше се напред със сподавени радостни крясъци, търкаше зурла и задница в краката ни и буквално се опиваше от срещата, като грухтеше и въздишаше съблазнително. Райският живот за нея настъпваше тогава, когато я вземех на ръце, обръщах я по гръб, люшках я като бебе и я почесвах по коремчето. Тя лежеше със затворени очи и потракваше възторжено с малките си зъбки като с кастанети. Много питомните и по-малко пакостливите животни продължаваха да се разхождат свободно из гаража и тъй като Хуанита се държеше като добре възпитана дама, разреших и на нея да се разхожда из гаража, като само нощем я затварях в клетка. Беше много забавно да се наблюдава Хуанита по време на хранене, когато зариваше зурла в голям съд с храна, заобиколена от най-различни животни — кариами, папагали, зайци пигмеи, пенелопи, — които се опитваха да се хранят от същия съд. Тя се държеше винаги безупречно, оставяше достатъчно място на останалите животни да се хранят и никога не проявяваше враждебност, дори когато някоя хитра кариама грабваше вкусни парченца изпод розовата й зурличка. Само веднъж забелязах как изгуби контрол върху себе си, и то стана, когато един от най-глупавите папагали изпадна в крайна възбуда при вида на съда с храната, политна с радостни крясъци надолу и кацна точно върху зурлата на Хуанита. Тя изгрухтя възмутено, отърси го от себе си и го подгони към единия ъгъл, а той крещеше и трепереше, докато тя се надвеси за миг отгоре му, заскърца заплашително със зъби и след това се върна да продължи прекъснатото си хранене.
Когато настаних най-после всички нови животни, отидох на гости у Една да й благодаря за грижите и вниманието, които бе оказала към животните, оставени тук по време на моето отсъствие. Заварих я с Хелмут пред огромен куп малки червени чушлета, от които варяха измислен от Хелмут сос. Когато този сос се прибавеше към супата, той можеше да смъкне кожата от устата още с първата хапка, но затова пък придаваше неземен вкус на гозбата. Сигурен съм, че всеки гастроном ще изяде с безкрайно удоволствие дори сварен стар ботуш, залят след това със соса на Хелмут.
— А, Джери! — посрещна ме Хелмут и се втурна към барчето. — Имам за тебе приятни новини.
— Да не искаш да кажеш, че си купил нова бутилка джин? — запитах аз, изпълнен с надежда.
— Да, това се разбира от само себе си — отвърна усмихнат той, — защото знаехме, че си се завърнал. Друго исках, да, ти кажа. В края на следващата седмица ще имаме почивка.
— И какво от това?
— Това означава — отвърна Хелмут и напълни непринудено и весело чашите, — че мога да те взема за три дни в планините на Калилегуа. Харесва ли ти, а?
Обърнах се към Една.
— Една — започнах аз. — Аз те обичам…
— Добре, добре — отвърна смирено тя, — но трябва да ме убедиш, че пумата ще си остане през цялото време в клетката. Това е единственото, което искам от теб.
Следващата събота сутринта точно когато зората осветяваше небето, Луна ме събуди, като провря глава през прозорчето и запя някаква неприлична любовна песен. Измъкнах се от леглото, нарамих екипировката си и тръгнахме през прохладната и преливаща от роса утрин към къщата на Хелмут. Пред нея чакаха вече няколко дръгливи кранти със закрепени върху гърбовете им необикновени седла, които се използват на север в Аржентина. Дълбокото и извито седло с много висок лък отпред, представляваше истинско кресло. Към предната част на седлото бяха прикрепени две огромни парчета кожа, наподобяващи крила на ангели, които предпазваха отлично краката и колената по време на преминаване през бодливи храсти. В неясната още светлина на зората, конете със странните си седла приличаха на митични същества, нещо като пегаси, които пасяха отчаяно мократа от росата трева. Наблизо си почиваха четиримата водачи и ловци, които идваха с нас. Видът им беше възхитително див и небръснат, носеха мръсни бомбачас — големи набръчкани ботуши и огромни, раздърпани сламени шапки. Те наблюдаваха как Хелмут, с блеснала от росата пшеничена на цвят коса сновеше от кон на кон и пъхаше разни неща в закачените за седлата торби. Хелмут ми каза, че в торбите са поставени провизиите ни за тези три дни. Надникнах в една от тях и разбрах, че нашите хранителни продукти се състоят главно от чесън и бутилки червено вино, а една от торбите беше натъпкана с огромни късове развалено на вид месо. Кръвта се отцеждаше през торбата и необикновените й форми създаваха неприятното впечатление, че превозваме човешки труп с отрязани крайници. Когато Хелмут реши, че вече всичко е наред, от къщата излезе Една. Потръпвайки от студ в халата си, тя ни пожела добър път. Ние се метнахме върху гърбовете на кокалестите кранти и се понесохме в тръс към планинската верига — целта на нашето пътешествие. Тя бе изпъстрена тук-там със златисти и зелени петна, и обгърната от светлината на зората.