Отначало яздихме по изровените пътеки през плантациите за захарна тръстика, която шумолеше и пращеше под напора на лекият ветрец. Нашите ловци и водачи се понесоха напред в галоп, а Луна, аз и Хелмут яздехме спокойно един до друг. Хелмут ми разказа своя живот — на седемнадесетгодишна възраст, когато бил още в Австрия, го записали насилствено в германската армия и после през цялата война воювал първо в Северна Африка, после в Италия и накрая в Германия, без да му се случи каквото и да било, с изключение на върха на единия му пръст, откъснат от настъпената от него мина, която едва не го убила. Луна седеше отпуснато в огромното си седло като поставена там марионетка и тихо си тананикаше. Когато двамата с Хелмут разрешихме световните проблеми и стигнахме до потресаващото заключение, че войната е безсмислена, ние млъкнахме и се заслушахме в мекия глас на Луна, в хора на тръстиките и в равномерното чаткане на конските копита, което приглушено от ситната прах наподобяваше леко и спокойно биене на сърце.
Скоро пътеката излезе от плантациите, заизвива се по подножията на планината и навлезе в същинска гора. Масивните стволове на дърветата, украсени с провиснали епифити и орхидеи, приличаха на верига роби, свързани един с друг от преплетените и огънати лиани. Пътеката сега вървеше по коритото на пресъхнала река (представях си я каква ставаше по време на дъждовния сезон), осеяно от кръгли камъни с най-различни размери, много от които бяха разклатени. Макар че бяха навикнали с околността и стъпваха сигурно, конете започнаха често да се препъват и едва не ни изхвърляха през главите си. За да не се намерим с разбити черепи на земята, държахме здраво поводите. Пътеката сега изтъня и така залъкатуши сред гъстите храсталаци, че макар и да яздехме непосредствено един зад друг, често се губехме от погледите си. И ако не чувах песните на Луна и ругателствата на Хелмут, когато конят му се препъваше, щях да си помисля, че яздя съвършено сам. След като се движихме така около час и от време на време си подвиквахме разни въпроси или бележки, чух гневния вик на Хелмут. Когато минавах завоя, разбрах причината за гнева му.
На това място пътеката се разширяваше, а от едната й страна имаше около двуметров скалист ров. Точно тук поради някаква необикновена причина, известна само на него, беше успял да падне един от товарните ни коне, независимо от това, че точно тук пътеката бе предостатъчно широка, за да се избегне подобна катастрофа. Стори ми се, че конят лежи самодоволно на дъното на рова, докато нашите диви на вид ловци се мъчеха да му помогнат да се изкачи отново на пътеката. Едната страна на коня беше покрита с аленочервена течност, която се стичаше надолу, също като че животното стои сред непрестанно увеличаваща се локва кръв. Отначало се учудих и не можех да повярвам, че животното е могло да се нарани така лошо при падане, от толкова малка височина. След това разбрах, че освен другите вещи конят носеше и част от нашето вино. Сега стана ясно откъде идваха лепкавата течност и гневът на Хелмут. В края на краищата измъкнахме коня отново на пътеката, Хелмут надникна в просмуканата от виното торба и изстена от мъка.
— Проклет кон — изруга той, — защо не падна върху другата си страна, където е месото?
— Остана ли нещо? — попитах аз.
— Не — отвърна Хелмут и ме погледна с поглед, изпълнен със страдание. — Всички бутилки са счупени. Знаеш ли какво означава това, а?
— Не — отвърнах чистосърдечно аз.
— Това означава, че са ни останали само двадесети пет бутилки — отвърна Хелмут.
Сломени от сполетялата ни трагедия, ние продължихме бавно пътя си.
Дори Луна изглеждаше разстроен от загубата и изпълняваше само траурни песни от своя обширен репертоар.