Продължавахме да яздим напред, а пътеката ставаше все по-стръмна. По обяд слязохме от конете край малко бурно поточе с плувнали в пот ризи, изкъпахме се и похапнахме леко с чесън, хляб и вино. Това може да прозвучи отвратително за придирчивия, но когато човек е гладен, няма по-вкусно съчетание. Отпочинахме си около час, възседнахме отново конете и яздихме целия следобед. Когато сенките се удължиха и през малките пролуки в короните на дърветата над нас съзряхме златистите светлини на залеза, наклонът изчезна и ние излязохме на равна и чиста горска поляна. Тук слезлите от конете ловци бяха свалили седлата и един от тях разпалваше огън със сухи клонки. Слязохме с вдървени тела от конете, разседлахме ги, после се облегнахме край огъня на седлата и на дебелите вълнени попони, наречени рекадо, и си починахме десетина минути. През това време ловците измъкнаха няколко къса от неприятното на вид месо и се заеха да го пекат на дървени шишове.
След малко вцепенението ми попремина и тъй като все още беше светло, реших да се поразходя из гората в непосредствена близост около нашия лагер. Когато се вмъкнах и закриволичих между гъстите й огрени от залязващото слънце храсталаци, листата много скоро заглушиха дрезгавите гласове на ловците. Над главата ми от време на време се появяваше по някое колибри, пърхаше с крила, пърпореше и заставаше пред някой цвят да смукне за последен път преди лягане нектар. Малко ято тукани размахваха крила от дърво на дърво, джавкаха като кутренца, разглеждаха ме с наклонени на една страна глави и хъхреха като ръждясали панти. Заинтересуваха ме не толкова птиците, колкото необикновеното количество гъби около мене. В никоя част на света не бях виждал такова разнообразие на гъби, осеяли почвата, повалените дървета, та дори и стволовете. Те пламтяха във всички цветове: от виненочервено до черно и от жълто до сиво, а по форма бяха фантастично разнообразни. Вървях бавно през гората в продължение на около петнадесетина минути и преминах приблизително един акър. За толкова кратко време и на такава малка площ събрах в шапката си двадесет и пет вида гъби. Някои от тях бяха аленочервени с формите на венециански чаши с изящни столчета; други, целите във филиграни с отворчета, напомняха малки жълто-бели масички, изрязани от слонова кост; трети приличаха на огромни и гладки капки от смола или лава, черни и корави, те растяха върху изгнилите стволове на повалените дървета; четвърти, разклонени и изкривени като миниатюрни рогца на елен, като че бяха изрязани от шоколад. Едни от гъбите растяха в редици като червени, жълти или кафяви копчета от нагръдниците на повалените дървета, а други висяха като стари жълти сюнгери от клоните и от тях се отцеждаше злокобна жълта течност. Същински пейзаж на вещиците от „Макбет“. Човек очакваше всеки миг да зърне някоя прегърбена набръчкана стара вещица, тръгнала да събира с кошница тази богата реколта от отровни гъби.
Скоро съвсем се стъмни и между дърветата не се виждаше нищо, затова се върнах в лагера, наредих моите гъби в редици и започнах да ги разглеждам на светлината на огъня. Неприятното на вид месо се бе превърнало по това време в най-възхитителното кафеникавичко и цвъртящо печено и всеки един от нас се привеждаше напред, отрязваше си най-вкусното парче, потопяваше го в соса на Хелмут (той предвидливо беше взел цяла бутилка от него) и слагаше ароматния къс в уста. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от време на време от някое оригване. Ние си подавахме мълчаливо виното и понякога някой се привеждаше и оправяше внимателно дървата в огъня, за да пламтят по-ярко пламъците, а остатъкът от печеното просъскваше кратко като гнездо сънени оси. Накрая се нахранихме до насита и се облегнахме на удобните си седла, а Луна отпи голяма глътка вино от една бутилка, взе китарата и дръпна тихо струните. Той запя много тихо някаква песен и гласът му едва-едва преливаше извън осветения от огъня кръг, а ловците започнаха да му пригласят със силните си красиви гласове. Аз си облякох пончото (тази безценна дреха, наподобяваща одеяло с дупка по средата), завих се плътно в него, но оставих свободна едната си ръка, за да поемам подаващата се в кръг бутилка с вино, нагънах рекадото в топла и удобна възглавница и легнах, заслушан в приятните песни и загледан в белия диск на луната, която се движеше бавно през черната плетеница на разпрострелите се над главите ни клони. След това внезапно и без никакви прозявки потънах в дълбок сън.
Събудих се така, както заспах, с лице, обърнато към небето, което сега беше бледосиньо със златист оттенък. Обърнах се настрани и видях, че ловците вече са станали, огънят гори и на него се пече много месо. Седнал край огъня, Хелмут пиеше горещо кафе от огромна чаша и когато се прозях, той се усмихна.