— Погледни Луна! — каза той и показа с чашата. — Хърка като прасе.
Луна лежеше до мен, напълно скрит под своето пончо. Аз измъкнах крак изпод моето пончо и го ритнах там, където предполагах, че се намират задните му части. Улучих, и в резултат на моята жестокост се раздаде жалък стон. След това се чу кикот, последван от песен. Луна подаде глава от дупката на пончото. Имаше много смешен вид и ми приличаше на пееща костенурка, подаваща се от черупката си. Не след дълго, затоплени от кафето и месото, ние оседлахме конете и навлязохме в мократа от росата благоухаеща гора, изпълнена с птичи песни.
Докато яздехме, мислите ми се въртяха около прилепите вампири. Разбирах, че през малкото време, с което разполагах в планината, едва ли ще ми се отдаде възможност да заловя действително интересни животни, но знаех, че мястото, където отивахме, гъмжи от прилепи. В миналото се опитали да създадат кафеена плантация в района, към който отивахме, но се оказало невъзможно да се държат коне именно поради вампирите и така идеята била изоставена. Сега изключително много ми се искаше да срещна прилеп вампир в, така да се каже, неговия собствен дом и ако е възможно да уловя няколко екземпляра и да ги закарам с мен в Европа, като ги храня с пилешка кръв. Пък ако се наложеше дори и с моята собствена и с кръвта на доброволци, които можех да спечеля за делото. Доколкото знаех, прилепи вампири не бяха изпращани в никоя европейска зоологическа градина, с изключение на няколкото екземпляра, които се отглеждаха с успех в Съединените щати. Опасявах се само от едно — да не би вампирите от кафеената плантация да са се преместили на по-тучни пасища поради това, че там няма вече с какво да се прехранват.
След около час пристигнахме до нашата цел, която се оказа някаква полуразрушена едностайна колиба с малка покрита веранда от едната си страна. Според мен ние пристигнахме точно навреме, защото след не повече от шест месеца тя положително щеше да се разпадне и да се превърне в част от гората. Всички ловци, Хелмут и Луна се зарадваха така, като че тази колибка беше някакъв разкошен хотел. Те вмъкнаха нетърпеливо седлата си в нея и започнаха добродушно да се препират кой в какъв ъгъл на изядения от червеите под ще спи. Аз предпочетох да спя на верандата не само заради това, че беше малко по-чисто, но и защото можех да наблюдавам от това място дървото с привързаните за него коне, които очаквах да станат първа жертва на прилепите вампири.
Когато се нахранихме, ние тръгнахме пешком из гората. Макар че видяхме безброй следи от тапири, ягуари и други по-дребни животни, самите животни въобще не срещнахме. Все пак, като преобръщах всички изгнили дънери по пътя, успях да хвана две красиви малки жаби, една дървесна жаба и за ужас на всички останали и една новоизлюпена коралова змия. Когато се върнахме в колибата за вечеря, аз ги поставих внимателно в специално донесените за целта платнени торби. Когато се нахранихме, ние насядахме край блесналите въглени на прегорелия огън и както обикновено, Луна започна да ни пее. След това всички, освен мен влязоха в колибата и затвориха внимателно прозореца и вратата, за да не ги лъхне смъртоносният нощен въздух (макар че предната нощ преспаха съвсем необезпокоявани на открито). Аз си постлах легло на верандата, повдигнах по-високо възглавницата, за да наблюдавам по-добре посребрените от луната коне, завързани наоколо седем метра от мене. Настаних се удобно, запалих цигара и вперих взор в лунната светлина да открия кога край конете ще се появят първите прилепи. Стоях буден около два часа, след което въпреки желанието си заспах.
Събудих се призори страшно недоволен от себе си, измъкнах се от пончото и отидох да огледам конете. Когато видях, че два от тях са били нападнати от прилепи вампири, докато сладко съм хъркал само на седем метра от тях, още повече се ядосах. И двата коня бяха ухапани точно на едно и също място — по вратовете, на една педя разстояние от гривата. Самите ухапани места бяха два равни и плитки разреза, дълги около сантиметър и половина. Ефектът от тези малки разрези обаче е ужасен, тъй като кръвта (както при всички ухапвания от вампири) не спира, след като прилепът престане да лочи своята зловеща храна, а продължава да тече, тъй като слюнката му съдържа противосъсирващи вещества. Ето защо, когато подутият от ядене прилеп отлети, раните на шията на коня продължават да кървят. Сега шиите на конете бяха набраздени от големи ивици засъхнала кръв, несъразмерно големи по отношение на раната. Забелязах също, че освен на едно и също място ухапванията се намираха и от една и съща страна на телата на конете — от дясната страна, като от лявата страна нямаше никаква рана или опит за ухапване. Животните, като че съвсем не се тревожеха от цялата тази работа и изглеждаха малко учудени от интереса, който проявявах към тях.