— Това е Дики де Сола — представи го Мари с леко разтреперан глас.
Дики ми се усмихна и усмивката преобрази цялото му лице.
— Мари вече ви е казала? — започна той и преди да седне, изчисти деликатно стола с носната си кърпичка. — За мене голямо удоволствие идва с вас, ако вие доволни. За мене голямо удоволствие отива в Патагония, която обичам.
Започнах да изпитвам топло чувство към него.
— Ако аз безполезен, аз няма да идва, но ако позволите, аз мога да съветвам, защото зная пътища. Имате ли карта? А, чудесно, а сега нека обясни аз на вас.
Ние сведохме глави над картата и само за половин час Дики ме покори напълно. Той не само познаваше с най-малки подробности страната, която щяхме да прекосим, но неговият своеобразен английски език, обаянието и заразителният хумор ме накараха да взема окончателно решение.
— Добре — казах аз, когато сгънахме картите и ги сложихме настрана. — Ако действително разполагате със свободно време, ще ни бъде много приятно да дойдете с нас.
— Непреодолимо! — отвърна Дики и протегна ръка.
С този твърде загадъчен възглас сделката бе сключена.
Шепнещата земя
Равнините на Патагония са безкрайни и едва проходими, ето защо не са опознати досега; те носят върху себе си отпечатъците на вековете и като че ще съществуват безкрайно и в бъдещето.
Ние се отправихме на юг в седефено сивата светлина на едно предвещаващо чудесен ден утро. Улиците бяха пусти и стъпките по тях отекваха ясно. По ъглите на окъпаните от росата паркове и площади се виждаха огромни, наподобяващи пяна, купища окапали блестящи сини, жълти и розови цветове на пияни дървета и джакаранди.
Когато завивахме край един ъгъл в покрайнините на града, ние се натъкнахме на първите признаци на живот — група боклукчии, заети с изпълнението на утринния си „балет“. Гледката се оказа толкова необикновена, че забавихме хода си и известно време ги следвахме, за да ги наблюдаваме. Огромната боклукчийска кола трополеше по средата на улицата със скорост пет мили в час, а отзад, затънал до колената в боклука, стоеше изправен работник. Четирима други мъже притичваха край колата като същински вълци, от времена време се вмъкваха неочаквано в тъмни входове, откъдето се появяваха отново с пълни кофи смет върху раменете си. Те се затичваха край колата и подхвърляха ловко кофите във въздуха, а застаналият горе работник ги хващаше, изпразваше ги и ги хвърляше обратно с едно-единствено движение. Разпределението на времето беше великолепно; когато празната кофа се хвърляше надолу, пълната политаше нагоре. Кофите се срещаха по средата на пътя, пълната се хващаше и се изпразваше. Понякога, във въздуха се намираха едновременно четири кофи. Цялата работа се извършваше в пълно мълчание и с невероятна бързина.
Скоро след това напуснахме пределите на града, който тъкмо започваше да се пробужда, и полетяхме из позлатената от изгряващото слънце равнина. Дики бе облечен подходящо за прохладния утринен въздух. Той носеше дълго палто от груб вълнен плат и бели ръкавици, а тъмните му ласкави очи и изискано оформените като „пеперудка“ мустачки надничаха изпод смешна старомодна шапка, която носеше, както ми обясни той, за да „подгрява ушите“. Софи и Мари седяха свити отзад в лендроувъра в необикновени ембрионални пози върху огромен куп от нашата екипировка, която според тях била опакована в сандъци с остри като бръсначи ръбове. Двамата с Джеки седнахме на предната седалка до Дики с разтворена върху колената ни карта. Свели над нея глави, ние се стараехме да следим пътя. Някои от местата, през които щяхме да преминем, носеха очарователни имена: Часкомус, Долорес, Некочеа, Трес Аройос и други подобни възхитителни думи, които се изговаряха просто съблазнително. След това преминахме две села, разположени на няколко мили едно от друго. Първото се наричаше Мъртвият християнин, а второто — Богатият индианец. Мари обясни странните им имена. Индианецът забогатял поради това, че убил християнина и заграбил всичките му пари, но колкото и забавно да звучеше тази история, тя ми се стори твърде далеч от истината.
В продължение на два дни летяхме из типичния пейзаж на пампата — равнина със затънал до колената в златиста трева добитък. От време на време срещахме групички евкалипти с побелели и белещи се стволове подобно краката на прокажени; малки спретнати естансии, блеснали с белотата си в сянката на огромни, месести дървета амбу, застанали солидно върху грамадните си приклекнали стволове. На някои места спретнатите огради около пътя се скриваха от погледа под дебелото покривало на поветицата, обсипани с цветя колкото чинии в цвят електрик, а върху почти всеки стълб от оградата се крепеше по едно чудновато, наподобяващо футболна топка, гнездо на лещарка. Ако се добавеше още малко към този сочен, пищен и подреден пейзаж, той щеше да стане твърде скучен.