Убеден, че прилепите вампири се спотайват някъде наблизо, аз организирах след закуска всички да ги преследват. Ние се пръснахме наоколо и започнахме да оглеждаме в кръг гората около колибата, дори навлязохме около четвърт миля в нея и претърсихме всички хралупи и малки пещерки. Нашата безуспешна дейност продължи до обяд. Когато се събрахме отново в колибата, открихме, че единствените живи същества, с които действително можехме да се похвалим, бяха триста и четиридесетте черни кърлежа от различна възраст и размери, предпочели миризмата на Луна и Хелмут и затова полепнали само по тях. Наложи се двамата да отидат до близкото поточе и да се съблекат. Когато махнаха и най-здраво залепените за телата си кърлежи, те приседнаха голи на скалите и започнаха да пощят дрехите си като два бабуина, за да махнат и останалите по гънките и шевовете им кърлежи.
— Любопитни същества са това кърлежите — подхвърлих аз, когато слязох до потока да им съобщя, че яденето е готово, — изключително съзнателни паразити. Добре известен на естествените науки факт е, че те винаги нападат най-неприятните хора от дадена експедиция… това обикновено са пияниците, глупаците и развратниците.
Луна и Хелмут ме погледнаха кръвнишки.
— Не би ли желал — полюбопитства Хелмут — да те хвърлим с Луна хей в този водопад?
— Трябва да признаете, че всичко е много особено. Нито един от нашите ловци няма кърлежи, а те са добра примамка за тях. Аз също нямам. Само вас двамата ви нападнаха. Знаете ли, че има една много стара английска поговорка за паразитите?
— Каква стара английска поговорка? — запита недоверчиво Хелмут.
— Краставите магарета и през девет баира се подушват — и хукнах към лагера, преди да са ме сграбчили.
Слънцето беше така ослепително горещо, че след ядене всички се изтегнахме на верандата да си починем. Останалите захъркаха като прасета, а аз не можех да мигна. Прилепите вампири не излизаха от главата ми. Ядосвах се, че не открихме скривалището им, което, бях напълно уверен, се намираше някъде наблизо. Аз естествено разбирах, че тук може би имаше един или два вампира и да се намери скривалището им в този случай бе поне три пъти по-трудно, отколкото да се търси игла в купа сено. Когато останалите се събудиха със сумтене и прозявки, изведнъж ми хрумна една идея. Скочих на крака и влязох в колибата. Погледнах нагоре и за мое удоволствие видях, че единствената стая на колибата има дървен таван, а това означаваше, че между тавана и покрива има таванско помещение. Изскочих бързо навън и наистина видях квадратен отвор, който очевидно водеше в пространството между тавана и покрива. Сега бях убеден, че таванското помещение е просто претъпкано от вампири. Нетърпеливо изчаках, докато ловците направят на бърза ръка стълба от млади фиданки, и се изкачих до отвора. Въоръжен с торба за моите пленници и парче плат, с което да ги ловя, за да не ме изпохапят, аз се напъхах вътре. След мен се вмъкна Хелмут, който имаше задачата да пази отвора с помощта на една моя стара риза. Хванал електрическото фенерче в уста, аз пристъпих нетърпеливо в таванското помещение. Първото нещо, което открих бе, че таванът е крайно несигурен. На мене не ми се искаше да се строполя долу заедно с тавана, затова легнах по очи като морска звезда и разпределих равномерно тежестта си. Запълзях по корем като дебнещ червенокож индианец и започнах да изследвам таванското помещение.
Първото живо същество се оказа една дълга дървесна змия, която премина бързо край мен и се насочи към охранявания от Хелмут отвор. Когато му съобщих за змията и го помолих да се опита да я залови, той посрещна молбата ми с неудоволствие, придружено със сочни австрийски ругатни. За негово щастие змията откри някаква цепнатина в тавана, пъхна се в нея и повече не я видяхме. Аз продължих упорито да пълзя напред и изплаших три малки скорпиона, които се хвърлиха моментално към близката дупка, както и осем големи отвратителни паяка от най-окосмения вид, които само леко се помръднаха, когато лъчът ги освети, и после застинаха съзерцателно по местата си. От прилепи обаче нямаше и следа. Не се виждаха дори техни курешки и аз напълно се обезкуражих. Тъкмо се ядосах много на прилепите изобщо и на прилепите вампири в частност и лъчът на електрическото фенерче попадна в тъмнината на някакво кацнало невъзмутимо на напречната греда същество, което ме гледаше злобно, и аз тозчас забравих вампирите.