В светлия лъч на електрическото фенерче седеше кукумявка пигмей — птичка, малко по-голяма от врабче. Със своите кръгли жълти очи тя ме наблюдаваше с мълчаливото негодувание на свещеник, който по средата на службата разбира неочаквано, че органистът му е пиян. Аз изпитвам страст към всички видове кукумявки, но кукумявките пигмеи са сред моите най-големи любимци. Струва ми се, че ме привлича техният дребничък ръст, съчетан с пълното им безстрашие; във всеки случай реших, каквото и да стане, да прибавя тази кукумявка към моята сбирка. Насочих лъча право в очите й, за да не забележи какво върша, повдигнах внимателно ръка, хвърлих с бързо движение парчето плат отгоре й и я сграбчих. Тя изкряска с негодувание, запърха като обезумяла с крила и въпреки плата впи в пръстите ми малките си, но остри нокти. Поставих електрическото фенерче върху пода, завих кукумявчето здраво в плата, после пъхнах цялото вързопче в ризата си и я закопчах за още по-сигурно чак до врата си. След като се убедих още веднъж, че в таванското помещение няма прилепи, започнах да се връщам обратно към изхода. Меко казано, това се оказа трудна работа, защото кукумявчето се настани върху гърдите ми и се наложи да се придвижвам по гръб. Това ми предостави чудесната възможност да разгледам паяците по тавана. Сега те ми се сториха колкото супени чинии, готови да скочат отгоре ми при всяко мое невнимателно движение. Омаян от паяците, предпочетох да се държа по-далеч от по-едрите и по-косматите. Накрая достигнах отвора и изскочих на слънчевата светлина.
За моя изненада ловците се развълнуваха и останаха възхитени от улова на кукумявката пигмей. Това ме озадачи, докато не ми обясниха, че в Аржентина съществувало поверие, според което всеки притежател на такава кукумявка го очаквало голямо щастие в любовта. Това даде отговор на въпроса, който от известно време ме вълнуваше. На местния пазар за птици в Буенос Айрес открих една от тези кукумявки в клетка. Собственикът й пожела такава фантастична сума, че аз се отнесох с насмешка към това негово искане, докато не се убедих, че наистина държи на нея. Той отказа да се пазарим и когато си тръгнах, без да купя птицата, той дори не си помръдна и пръста. След три дни отново отидох и си помислих, че продавачът ще бъде по-склонен към пазарлъци, но установих, че е продал кукумявката за цената, която искаше за нея. Това ми се стори невероятно и не можех по никакъв начин да измисля каквото и да е задоволително обяснение. Едва сега разбрах, че някой влюбен до уши момък я е измъкнал под носа ми. Остана само да се надявам, че кукумявката ще му донесе очакваното щастие.
Това беше последната ни нощ в планината и аз реших, каквото и да стане, да уловя прилеп вампир дори да размърда едва-едва нощния въздух с крилата си. Реших дори да предоставя самия себе си за примамка. Това не само щеше да накара вампирът да се приближи достатъчно, за да го хвана, но щях да разбера дали ухапването му наистина е толкова безболезнено, колкото го описваха. И така, когато останалите се оттеглиха в своя лишен от въздух будоар, аз си постлах колкото се може по-близо до конете, но така, че да не изплаша прилепите. Завих се с пончото и оставих отвън само стъпалото на единия си крак, защото някъде бях чел, че вампирите обичали много човешки крайници, особено палци. Във всеки случай това беше единствената част от тялото ми, която бях готов да жертвам в името на науката.
Аз лежах на лунната светлина, вглеждах се в конете, а стъпалото ми измръзваше все повече и повече и аз започнах да се безпокоя дали на вампирите ще се харесат замразени палци от човешки крака. От тъмната гора се дочуха слабите звуци на нощта, милиони щурци работеха неуморната си дърводелска работа в шубраците, чукаха, режеха, изковаваха миниатюрни подкови, упражняваха се в свирене на тромбон, настройваха арфи и се учеха как да си служат с малки пневматични бургии. Дървесните жаби прочистваха дрезгаво гърла по върховете на дърветата като мъжки хор, който се подготвя за концерт. Всичко, в това число и моят крак, беше осветено великолепно от луната. Само прилепи не се виждаха никъде.
В края на краищата започнах да чувствам левия си крак така, като че е заминал със Скот на полюса и е забравен там, затова го вмъкнах на топло под пончото и предадох за жертвоприношение десния. Конете стояха спокойно с отпуснати глави на лунната светлина, само от време на време преместваха тежестта на телата си от едните на другите крака. След малко, за да размърдам краката си, отидох да огледам конете на светлината на електрическото фенерче. Нито един от тях не беше нападнат. Върнах се и продължих да се самоизтезавам. Какво ли само не правех, за да не заспя: пушех непрестанно цигари под пончото, съставях си на ум азбучен списък на всички южноамерикански животни, които можех да си спомня, а когато и това вече престана да дава резултати и ми се доспа, се замислих за превишаването на моя банков кредит. Това е най-доброто средство против сън, което познавам. Когато зората започна да изстисква тъмнината от небето, аз продължих да стоя съвсем буден и да се смятам единствено виновен за нарастването на държавния дълг. Когато стана достатъчно светло и можеше да се вижда без помощта на електрическо фенерче, тръгнах с тежки стъпки да огледам по-скоро формално конете. Едва повярвах на очите си. Алените нишки на кръвта им украсяваха шиите на два от тях. Аз наблюдавах тези коне през цялата нощ на ярката светлина на луната и се обзалагам срещу главата си, че на стотина метра около тях не се появиха никакви прилепи. Въпреки всичко два от тях се бяха угощавали, така да се каже, под носа ми. Да кажа, че бях огорчен значи да се изразя твърде меко. Струваше ми се, че стъпалата ми ще се откачат при най-лекото докосване, главата ми се пръскаше от болки и въобще се чувствах като измъкнат от дупката си през средата на октомври съсел.