— Извинете ме — каза той със съжаление, — че ви досаждах с моите снимки. Ако жена ми беше тук, тя щеше да ви забавлява много по-приятно.
Възразих и казах, че снимките са ми харесали твърде много и тъй като излязохме вече на верандата, почувствах, че трябва да му задам още един въпрос, но се страхувах да не проявя невъзпитание.
— Кажете ми, сеньор Капорал — попитах аз, — не Ви ли липсва сега всичко това? След такъв великолепен живот, когато сте имали много пари, лов, влиятелни приятели, не намирате ли Аржентина, меко казано, малко скучна?
Той ме погледна и се засмя.
— Сеньор Даръл — отвърна той, — онова, което ви показах, е минало, нещо като сън. Докато съществуваше всичко, беше великолепно, но сега водя съвсем нов живот. Спестявам пари, за да изпратя децата си да учат в Буенос Айрес. Надявам се, че ще ми останат достатъчно, за да купя една малка естансия за себе си и жена ми, когато децата пораснат. Какво повече ми е необходимо?
Замислих се над думите му, а той ме наблюдаваше усмихнат.
— Значи работата ви тук е приятна? — попитах аз. — Вие сте управител на тази естансия?
— Разбира се — отвърна той. — Работата ми е много по-добра от първата, която заемах след пристигането си в Аржентина.
— А каква беше тя? — полюбопитствах аз.
— Кастрирах бикове в Кордоба — засмя се той.
Тръгнах замислен към колата на Хелмут. Отдаде ми се удоволствието да прекарам два часа с един много необикновен човек, истински щастлив човек, без капка злоба у себе си.
Моята сбирка от животни нарасна толкова много, че работата около тях ми отнемаше по цял ден. Вече не можех да се отделям по три или четири дни и да оставям бедната Една да храни животните. Освен това се заех да правя клетки за онези опитомени животни, които до тогава се разхождаха на свобода или стояха завързани на верижка. Отначало ми се искаше да изпратя сбирката до Буенос Айрес със самолет, но когато получих сметката за разходите, стори ми се, че е разработена от Кралското астрономическо дружество, което борави със светлинни години.
За самолет следователно не можеше да става дума и се налагаше да тръгна с влака и да направя пътешествие от два дни и три нощи, което не беше никак по вкуса ми, но друг избор нямах. Чарлз уреди всичко с присъщата за него бързина и експедитивност, въпреки че имаше своя работа и се безпокоеше много за жена си Джоан, която лежеше в болница. И така аз чуках и режех в градинката, правех клетките за пътешествието с влака и не изпусках от поглед пуснатите на свобода животни, които можеха да направят някоя беля. Най-големите сред тях бяха коатите Марта и Матиас, завързани под дърветата с верижки. Аз обичам много коатите, макар и да зная, че не всички споделят мнението ми, че са едни от най-прелестните животни. Има нещо много трогателно в техните дълги, направени като че от гума нослета със скосени върхове, в техните пръсти като на гълъби, в мечешката им походка и начина, по който държат дългите си нашарени на колелца опашки, наподобяващи пухкави въпросителни. В диво състояние те живеят на големи стада и се придвижват на многобройни групи през гората, преобръщат повалени стволове и камъни, душат всяко ъгълче и цепнатина с приличните си на прахосмукачки носове и търсят храна, която варира от бръмбари до птички и от плодове до гъби. Подобно на повечето дребни и стадни животни, те общуват помежду си с помощта на богата гама от разни звуци и аз съм убеден, че „разговорът“ на стадо коати заслужава специално изследване. Матиас разговаряше по цели часове с мен, като издаваше всевъзможни звуци, подобни на птичи крясъци и трели. Когато изучаваше някое изгнило дърво или камък, под който смяташе, че се намира сочно бръмбарче или голо охлювче, звуците се превръщаха в гъгнещо грухтене, изпълнявано на различни височини, примесено със странни хрупкащи звуци, които издаваше с много бързо тракащите си зъби. Когато се ядосваше, цялото му тяло се разтреперваше от гняв, той кряскаше неистово и издаваше такива пронизителни и остри свирещи писъци, от които можеше да ви се пукнат тъпанчетата на ушите.
И двете коати бях завързал с доста дълги каишки за едно удобно дърво. Когато обърнаха и изследваха всички дънери и камъни в кръга, който им позволяваха каишките, аз ги привързах за друго дърво. При всяко преместване Матиас отделяше по десетина минути, за да обозначи своите нови владения с помощта на благоуханната си жлеза, която се намира в основата на опашката му. Той тръгваше тържествено в кръг с крайно съсредоточено изражение на муцуната и от време на време приклякаше да потърка задните си части върху някой камък или клонка, които особено му харесваха. След като извършваше всичко това, което у коати е равносилно на издигане на флага над завоюваната територия, той се отпускаше и се заемаше с чиста съвест с лов на бръмбари. Ако някое от местните кучета се заблудеше и се приближеше до територията на коати, втори път дори през ума не му минаваше да постъпва така. Коатът тръгваше бавно към кучето, тракаше заплашително със зъби, вдигаше право нагоре опашка като ръжен и я раздуваше два пъти повече от нормалните й размери. Когато наближеше, хвърляше се внезапно напред със странно олюляваща се стъпка и издаваше пронизителни и проглушителни крясъци. Този страхотен звук понижаваше духа на всяко не особено храбро куче и когато то се оттегляше бързо назад, Матиас тръгваше отново с тихо мърморене и крясъци в кръг, за да обозначи наново своите владения. По време на такива сцени Марта се отдръпваше колкото й разрешаваше веригата, наблюдаваше с обожание Матиас и издаваше тихи окуражителни звуци.