Всички останали животни се чувстваха превъзходно. Хуанита напълня и с всеки изминат ден ставаше все по-очарователна и разгонваше вече папагалите. Едва не получих инфаркт от моите безценни жълточели ара, когато забелязах, че нещо отпадат. В края на краищата открих съвсем случайно, че не са болни, а поради някаква неизвестна причина искат да спят нощем в сандък. Когато ги снабдих със спален сандък, апетитът им се повиши и те се поправиха. Малката дива котка се примири напълно с пленничеството и така усърдно играеше на криеница със сивото котенце, пък и на една друга измислена от тях игра, която можеше да се нарече „задуши съседа си“, че започвах да се безпокоя дали ще успея да ги заведа живи до Буенос Айрес, да не говорим за Англия. Пумата Луна се опитоми, дори ми разрешаваше да я чеша зад ушите, като при това ръмжеше дълбоко и доволно. Бедният полумъртъв от глад оцелот сега бе закръглен и с блестящ косъм. След като се отърси от причинената от глада апатия, той сега изяви напълно себе си, смяташе вътрешността на клетката си за неприкосновена, така че почистването й и храненето му станаха доста опасни. Такава е понякога отплатата за направеното добро.
Сред новите животни от моята сбирка се намираха и два от най-очарователните представителя на маймунското племе — двойка дурукули, заловени в гората от един ловец индианец. Той беше много добър ловец, но за нещастие му заплатих твърде щедро за маймунките и зашеметен от получената сума, той се оттегли в селото и се отдаде на пиянство, затова повече не купих нищо от него. Да се заплати точната сума за едно животно е истинско изкуство: ако платите прекалено много, можете да загубите твърде лесно добрия ловец, защото между вашия лагер и гората винаги се намират доста кръчми, а ловците са твърде слабоволеви в това отношение.
Дурукули са единствените маймуни в света, които водят нощен живот и дори само от тази гледна точка заслужават внимание. А когато прибавите към това и факта, че приличат на кръстоска между кукумявка и клоун, че от всички маймуни те са най-милите и прекарват по-голямата част от времето си прегърнати една с друга и се целуват съвсем като хората, дурукули поне за мен стават просто обаятелни. Те имат огромни, типични за нощните животни очи и бяла лицева маска с черен кант. Формата на устата им създава впечатление, че на нея всеки миг ще се появи тъжна и малко съжалителна усмивка. Гърбовете и опашките им са оцветени в приятно зеленикаво сивкав цвят, а по гърдите си имат големи пухкави нагръдници — от бледожълти до тъмнооранжеви в зависимост от възрастта. В диво състояние тези маймунки живеят подобно на коати на стада от десет до петнадесет животни и подскачат мълчаливо по дърветата. Те издават звуци единствено по време на хранене и точно тогава разговарят помежду си с помощта на силни и мъркащи сумтения, като издуват гърла или пък издават поредица от звуци, подобни на птичи чуруликания, котешки мяукания, свинско сумтене и змийско съскане. Когато ги чух за първи път да се хранят сред потъналите в тъмнина дървета, ги взех поред за различни животни, след това се обърках и реших, че съм открил някое ново за науката явление. Изкопавах за дурукули големи червени бръмбари, които те обичаха изключително много. Те наблюдаваха как приближавам с вкусните насекоми, отваряха широко очи, протягаха лапи и целите разтреперани, издаваха тихи възбудени крясъци. С непохватната прелест на малки деца, които поемат бонбони, те сграбчваха с лапи помръдващите бръмбари и започваха да ги хрускат и дъвчат, като от време на време спираха и издаваха радостни крясъци. Когато поглъщаха и последното парченце, те оглеждаха внимателно лапите си отдолу и отгоре, за да се убедят, че не е останало нищо, а след това оглеждаха и себе си по същата причина. Когато се убеждаваха, че не е останало дори парченце, те се прегръщаха и се целуваха около пет минути, като че взаимно и бурно се поздравяваха.