Той говори енергично и ентусиазирано около час и ми разказа какво е направил и какво още се надява да направи. Непрекъснато се налагаше да си напомням, че този човек, този селяк, ако предпочитате тази дума, работеше в дъскорезница и живееше в чисто бяла къщичка на село. Ако бях открил Коко в покрайнините на Буенос Айрес, може би всичко нямаше да изглежда толкова невероятно, но да го срещна тук, в това отдалечено и най-неочаквано място, беше все едно да срещна еднорог по средата на Пикадили. Макар и да ми разказа, че се налагало да пести, за да си купува бои, и че мечтае и за кинокамера, той не направи дори и най-малък намек да получи някаква финансова помощ от мен. Говореше непринудено и с наивността на дете споделяше своите затруднения с човек, който разбира и цени неговото занимание. Сигурно аз съм му се сторил като милионер, макар и да знаех, че ако му предложа пари, ще престана да бъда негов приятел и ще се превърна подобно на останалите жители от селото в човек, който не разбира нищо. Всичко, което можех да направя за него, беше обещанието да поговоря с ръководителите на музея в Буенос Айрес (защото добрите художници на птици не се срещат на път и под път) и да му дам моята визитна картичка. Казах му, че ако иска нещо от Англия, което не може да се намери в Аржентина, да ми пише и аз ще му го изпратя. Когато накрая Луна се върна и трябваше вече да си тръгваме, Коко се сбогува натъжено като дете, на което са разрешили да поиграе с нова играчка, а после са му я взели. Когато потеглихме, той застана по средата на прашната мръсна улица, гледаше след колата и въртеше в ръце моята визитна картичка, като че тя беше безценен талисман.
За съжаление изгубих адреса на Коко на път за Буенос Айрес и разбрах това едва когато се завърнах в Англия. Той обаче имаше моя и аз бях сигурен, че ще ми пише и ще поиска да му изпратя някоя книга за птици или рисунки, защото такива неща се намират трудно в Аржентина, но не получих дори и един ред. Тогава му изпратих за Коледа картичка и повторих предложението да му изпратя всичко, от което има нужда. Изпратих картичката в Калилегуа на Чарлз, който от своя страна я предал любезно на Коко. След това Коко ми написа очарователно писмо, в което се извиняваше за слабите си познания по английски език, който се надявал полека-лека да овладее все повече и повече. Съобщаваше ми някои новости за своите птици и рисунки. В писмото обаче нямаше нито една молба. С риск да го обидя му изпратих пакет с книги, които смятах, че ще му бъдат от изключително голяма полза. И сега, когато се ядосвам, че не мога да се снабдя с необходимото ми животно, нова книга или някое приспособление за кинокамерата, винаги си спомням за Коко, който работи упорито и ентусиазирано с неподходящи инструменти и без пари в мъничкия си кабинет и всичко това ми действа благотворно. По пътя за Калилегуа Луна ме запита какво мисля за Коко, когото всички в село смятали за loco, и аз отвърнах, че според мен Коко е един от най-здравомислещите хора, които познавам, и безусловно един от най-забележителните. Надявам се, че един ден ще имам щастието да се срещна отново с него.
След това се спряхме за кратко в друго село, в което Луна подочул, че имало някакво бичо. За моя радост това беше възрастно диво прасе, добре опитомено и отлична партия за Хуанита, наречено от неговия собственик Хуан. Купихме го, поставихме го в багажника и продължихме победоносно за Калилегуа, а то се разгрухтя развълнувано отзад. Хуан беше толкова едър, нескопосан и опитомен, че се изплаших да не би с цялата своя простота да навреди на дребната и нежна Хуанита, затова се принудих да ги разделя в отделни клетки, докато Хуанита порасне достатъчно. Те обаче докоснаха зурли през решетките и явно се харесаха, а аз се обнадеждих, че в края на краищата ще ги бракосъчетаем успешно.
Най-после настъпи денят, в който трябваше да напусна Калилегуа. Никак не ми се искаше да си заминавам, защото всички тук се държаха много добре с мен. Джоан и Чарлз, Хелмут и Една, човекът — славей Луна разрешиха на мен, напълно непознатия им чужденец, да се вмъкна в техния живот, разрешиха ми да наруша въведения от тях ред, обсипаха ме с внимание и направиха всичко възможно да ми помогнат в работата. Макар и при пристигането си в Калилегуа да им бях напълно чужд човек, те проявиха такава доброта към мен, че само за броени часове сред тях се почувствах така, като че съм живял тук дълги години. Ако кажа, че изпитвах съжаление поради това, че напусках всички тези приятели, означава да се изразя твърде бледо.