Привечер на третия ден сбъркахме пътя, отбихме встрани, извадихме картата и поведохме спор. Трябваше да пристигнем в град Кармен де Патагонес, разположен на северния бряг на Рио Негро. Аз настоявах да пренощуваме там, защото в него бе отсядал Дарвин по време на пътешествието си с „Бийгл“ и ми се искаше много да разбера доколко се е изменил градът за последните сто години. Ето защо независимо от желанието на останалите членове на експедицията, които настояваха да спрем на първото удобно място, с риск от бунт, ние продължихме напред. Оказа се, че не бихме могли да постъпим по друг начин, защото не срещнахме никакво населено място, докато не зърнахме отпред малка група слаби светлинки. След десетина минути вече се движехме внимателно по покритите с калдъръм улици на Кармен де Патагонес, осветени от бледи мигащи улични лампи. Беше два часът след полунощ и всички къщи си приличаха със здраво затворените капаци на прозорците. Възможността да срещнем някого, който да ни посочи къде да отседнем, бе нищожна, а сами не можехме да се ориентираме, тъй като къщите съвсем приличаха една на друга и нямаше никакви указания коя от тях е хотел и коя частно жилище. Спряхме на главния площад на града и започнахме уморено и унило да спорим, когато неочаквано изпод светлината на една от уличните лампи се появи нашият ангел спасител в образа на висок и строен полицай, облечен в безупречно чист мундир и блеснали от чистота колан и ботуши. Той отдаде стегнато чест, поклони се на представителите на нежния пол от нашата компания и ни насочи със старомодна галантност към някакви странични улички, където, по неговите думи, сме щели да открием хотела. Ние достигнахме до голяма мрачна постройка със затворени капаци на прозорците и масивна входна врата, която можеше да направи чест на всяка катедрала. Забарабанихме върху изядената й от времето повърхност и търпеливо зачакахме. Изминаха десетина минути, но обитателите на къщата не проявяваха никакви признаци на живот. Тогава, изпълнен с отчаяние, Дики се хвърли с пристъп върху вратата и така заблъска върху нея, че грохотът можеше да разбуди дори мъртвец. После Дики ритна вратата и тя се отвори загадъчно сама под неговия напор. Видяхме дълъг и слабо осветен коридор с врати от двете му страни и мраморна стълба, водеща към горните етажи. Смъртно уморени и гладни като вълци, ние нямахме намерение да се съобразяваме с чуждата собственост и нахълтахме в кънтящия отстъпките ни коридор като армия окупатори. Там спряхме и се развикахме: „Hola!5“, докато хотелът не екна от нашите викове. Отговор обаче нямаше.
— Джери, според мене всички са измрели — обади се Дики.
— Ако е така, тогава предлагам да се пръснем и сами да си намерим легла за спане — казах аз.
И така ние се изкачихме по мраморната стълба и като отваряхме подред всяка изпречила се пред очите ни врата, намерихме три спални със застлани легла. След като намерихме място за спане, двамата с Дики слязохме долу по стълбите, за да узнаем дали хотелът може да се похвали с някакви санитарни удобства. Първата врата, която отворихме, ни въведе в зле осветена спалня с огромно двойно легло под старомоден балдахин. Не успели още да изскочим обратно от стаята, изпод завивките подобно на изплуващ на повърхността на водата кит се надигна грамадна фигура и се насочи към нас. Оказа се облечена в развяваща се фланелена нощница жена с гигантски размери, тежаща не по-малко от сто килограма. Тя излезе в коридора и като примигваше с клепачи, облече светлозелено кимоно с огромни розови рози, като че най-екзотичните цветя от изложбата в Челси оживели неочаквано пред нас. Върху мощната й гръд се разпиляха два дълги потока сиви коси, които тя преметна през рамо, когато облече кимоното, и все още сънена, приветливо ни се усмихна.
— Buenos noches6 — поздрави тя учтиво.
— Buenos nochec, senora — отвърнахме ние, изпълнени с желание да не се покажем по-малко учтиви в този ранен час.
— Hablo con la patrona7? — заинтересува се Дики.
— Si, si, senor — отвърна тя и широко се усмихна, — que queres8?