Когато се върнахме на гарата, вече падаше мрак и след малко буеносайреският влак пристигна с пъхтене и грохот, обвит във внушителен облак от искри и пара. Локомотивът обаче беше съвсем обикновен и не приличаше ни най-малко на живописния залитащ дракон, който ни докара с такова достойнство от Калилегуа. Хелмут, Луна и аз наредихме внимателно клетките с животните в заетия от мен вагон, който се оказа много по-малък, отколкото предполагах. Междувременно Чарлз намери спалното ми място и внесе вътре моите вещи. В купето щяхме да бъдем четирима души, но нито един от тях не се появяваше и аз оставах с надеждата, че ще бъдат интересни хора. След това, когато нямаше вече какво повече да върша, аз седнах на стъпалото на вагона, а приятелите ми се наредиха пред мен. Една бръкна в чантата си и извади нещо, което блесна на слабите светлини на гарата. Бутилка джин!
— Прощален подарък — каза тя и лукаво ми се усмихна. — Не можах да се примиря с мисълта, че ще пътуваш такъв дълъг път без храна.
— Хелмут — казах аз, след като изпратих Луна за тоник и чаши, — имаш жена за милиони!
— Може би — отвърна мрачно Хелмут, — но тя върши всичко това само заради тебе, Джери. Когато аз заминавам някъде, не ми дава джин. Чисто и просто казва, че много съм пиел.
Застанали на перона, ние вдигнахме наздравица за здравето на всички ни. Не успял още да си допия чашата, се раздаде свирката на кондуктора и влакът потегли. Хванали чашите в ръце, моите приятели се затичаха край влака и ми стискаха ръцете, а когато целунах Една за сбогом, едва не паднах от влака. Влакът набираше скорост. Аз гледах как моите приятели стоят с вдигнати чаши за прощален тост под мъждивите светлини на перона, докато не се скриха от погледа ми, после тръгнах унило към купето с остатъка джин в бутилката.
Пътуването с влака не беше чак толкова лошо, колкото предполагах, макар че придвижването с повече от четиридесет клетки с най-различни животни в аржентински влак да не е приятно развлечение. Най-много се страхувах да не би през нощта (или през деня) да откачат вагона с животните, да го бутнат в някоя глуха линия и да го забравят там. Такова нещастие се случи веднъж в Южна Америка с един мой приятел, също колекционер на диви животни. Докато открие загубата и се върне на гарата, почти всички животни измрели. Поради това реших, че където спрем през деня или нощта, да излизам на перона и да следя за моя безценен товар. Аз често скачах посред нощ от леглото и това мое необикновено поведение озадачи много спътниците ми — трима млади и много приятни футболисти, които се завръщаха от Чили, където бяха участвали в някакви мачове. Когато им обясних моите действия, те ме съжалиха, че едва смогвам малко да мигна, пожелаха да се сменяваме през нощта и изпълняваха най-добросъвестно своите задължения през цялото пътуване. Тази работа сигурно им се е сторила безкрайно смешна, но те се отнесоха сериозно към нея и ми помогнаха извънредно много.
Другата трудност се състоеше в това, че можех да се добера до животните само когато влакът беше на някаква гара, тъй като техният вагон не бе свързан с коридор с влака. Тук ми дойде на помощ придружителят на спалния вагон. Десетина минути преди пристигането на гарата той ме предупреждаваше и ми казваше какъв е престоят. Това ми даваше възможност да премина през целия влак до вагона с животните, а когато влакът спираше, да скоча и да отида да им помогна.
Трите вагона, през които преминавах, докато стигна до моите животни, бяха третокласните вагони на влака, на чиито дървени пейки седяха много хора, помъкнали пеленачета, тъщи, дамаджани с вино, кози, пилета, прасета, кошници с плодове и разни други необходими за пътуване вещи. Когато тази весела, енергична, дъхаща на чесън тълпа узна причината на моите чудновати непрестанни странствания до последния вагон, обедини своите усилия в моя полза. Спреше ли влакът, те ми помагаха да изляза на перона, откриваха най-близката чешма, изпращаха децата си по всички посоки да купуват банани, хляб или каквото беше необходимо за животните и когато свършвах работа, ме издърпваха приятелски във вагона на вече потеглилия влак, като се интересуваха живо от здравословното състояние на пумата, от това как птиците понасяли горещините и дали е истина, че имам папагал, който знаел да казва „hijo de puta“? След това ми предлагаха бонбони, сандвичи, чаши вино, късове месо, показваха ми своите бебета, козите, пилетата или прасетата си, пееха ми песни и въобще се отнасяха с мен като с човек от тяхното семейство. Всички бяха толкова обаятелни и мили, толкова приятелски разположени, че когато в края на краищата влакът навлезе бавно в огромната и шумна гара на Буенос Айрес, почти съжалявах, че пътуването завърши. Животните натоварихме на камион, а стотици хора ми стиснаха ръката. После тръгнахме да закараме животните, които издържаха удивително добре пътуването, при останалата колекция, разположена в грамадния склад на територията на музея.