Узнах с ужас, че същата вечер един мой добър приятел устройва коктейл, за да отпразнува моето завръщане в Буенос Айрес. Мразя коктейлите, но не можех да измисля никакво извинение да се отърва от този, без да оскърбя домакина. Независимо от умората двамата със Софи се издокарахме и отидохме. С повечето хора не се познавах и нямах особеното желание да се запознавам, но там присъстваха и много мои стари приятели, заради които си заслужаваше да отида. Докато с един мой приятел спокойно обсъждахме въпроси от взаимен интерес, към мен приближи тип, когото ненавиждах. Той беше един от онези типични англичани, които подобно на най-отвратителните бурени процъфтяват най-добре на чужд климат. Този човек бях срещал и по-рано и той още тогава не ми хареса. Човекът закрачи към мен и като че за да ме раздразни още повече, беше поставил старата си училищна вратовръзка. Неговото безизразно лице приличаше на лошо направена посмъртна маска, а надменният му и провлачен говор сякаш имаше предназначението да докаже на света, че и без мозък можеш да изглеждаш добре възпитан.
— Чух — каза снизходително той, — че току-що се връщате от Жужуй.
— Да — отвърнах кротко аз.
— С влак ли? — попита той и по лицето му се изписа леко отвращение.
— Да.
— И как пътувахте? — попита той.
— Много добре… великолепно — отвърнах аз.
— Предполагам, че влакът е бил претъпкан от най-обикновени мъжища — произнесе съчувствено той.
Погледнах глупавата му физиономия и безизразните очи и си спомних за моите спътници от влака: плещестите млади футболисти, които ми помогнаха в нощните дежурства; старецът, който ми рецитира наизуст „Мартин Ейро“, докато в самоотбрана трябваше да изям цяла глава чесън между тринадесетия и четиринадесетия куплет; милата стара пълна жена, с която се сблъсках и която падна заднешком в своята кошница с яйца, после отказа да й заплатя щетите, защото, както заяви тя, не се била смяла така от дълги години. Гледах този блудкав представител на моите кръгове и не можах да се стърпя.
— Да — отвърнах натъжено аз. — Влакът беше претъпкан с най-обикновени мъжища. И знаете ли, много малко носеха вратовръзки и нито един не знаеше английски.
След това го оставих сам и отидох да си взема нещо друго за пиене. Чувствах, че той си заслужи всичко това.
Краят на пътуването
Когато ви се наложи да превозите голяма сбирка животни от единия край на света до другия, вие не можете, както изглежда смятат много хора, да ги натоварите на първия попаднал ви параход и да отплавате, като махнете весело с ръка за сбогом. Работата е малко по-друга. Първата ваша задача е да намерите параходна компания, която да се съгласи да превози животните. Когато чуят думата „животни“, повечето служители от тези компании пребледняват и тяхното живо въображение започва да им рисува следните картини: капитанът е изтърбушен на мостика от ягуар; старшият помощник умира бавно в прегръдките на огромна змия; множество най-различни отвратителни и смъртоносни животни преследват пасажерите от единия край на кораба до другия. Всички служещи от параходните компании, изглежда, са под впечатлението, че искате да пътувате с техен параход с едничката цел да пуснете от клетките всички животни, които цели шест месеца сте събирали с пот на челото.
След като веднъж преодолеете тази психологическа бариера, остават за решаване още много други проблеми. Трябва да се посъветвате със старшия стюард колко място ще ви отпусне в хладилниците за вашето месо, риба и яйца, за да не гладуват пасажерите; трябва да се поговори със старшия помощник и с боцмана къде и колко клетки да се поставят, как да се обезопасят по време на бури, колко параходни платнища може да заемете.