След това правите официално посещение на капитана и обикновено на чашка джин го уверявате (почти със сълзи на очи), че няма да му причините никакви безпокойства на борда, че той дори няма да забележи вашето присъствие — изявление, в което не вярвате нито вие, нито той. Най-важното от всичко е, че обикновено се налага да подготвите своята сбирка за товарене десетина дни преди отплаването на парахода, защото поради ред причини в различните пристанища той може да замине по-късно или по-рано, което е още по-досадно, тъй като трябва да сте на място, за да получите нареждания. Ако примерно поредица стачки на докерите задържат парахода, вие може да седите и да кипите от нетърпение месец или повече, през което време апетитът на вашите животни като че се увеличава право пропорционално на силно разклатените ви финанси. Краят на пътуването представлява най-бедствената, най-обърканата, най-уморителната и най-страшната част. Когато ме попитат за „опасностите“, свързани с моите пътувания, винаги се изкушавам да кажа, че „опасностите“ в гората бледнеят в сравнение с опасностите да увиснете във въздуха в някое затънтено място на света със сбирка от сто и петдесетина животни, които трябва да храните дори тогава, когато нямате вече пари.
Сега като че преодоляхме всички тези затруднения. Осигурихме парахода, консултациите с ръководните хора на борда завършиха задоволително, поръчахме храната на животните и всичко като че вървеше гладко. Точно в този момент Хуанита реши да разнообрази живота ни и се разболя от пневмония.
Както вече казах, животните живееха сега в огромното неотоплено складово помещение на музея. Това очевидно не безпокоеше нито едно от животните (макар да започваше аржентинската зима и времето да ставаше все по-студено). Хуанита обаче реши да се покаже оригинална. Без дори предварително да се разкашля, за да ни предупреди, тя направо се предаде. Сутринта се натъпка до насита с боб, а вечерта, когато щяхме да завиваме клетките за през нощта, изглеждаше вече съвършено болна. Хуанита стоеше облегната на едната страна на клетката, като че се подпираше, очите й бяха полузатворени, а дишането — учестено и с хрипове. Отворих бързо вратичката на клетката и я повиках. Тя направи огромно усилие, изправи се разтреперана, излезе с олюляващи се крачки и падна в ръцете ми. Всичко беше изпълнено в най-добрите традиции на киното, но аз се изплаших. Докато я държах, чух как нещо хъхри и бълбука в малкия й гръден кош, а телцето й легна отпуснато и студено в ръцете ми.
За да изразходваме по-икономично бързо стопяващия ни се запас от парични средства, двама наши приятели от Буенос Айрес предложиха на Софи и на мен да отседнем в техните жилища, за да спестим поне хотела. И така Софи се настани удобно в апартамента на Блонди Мейтлънд-Хериът, а аз заех походното легло в квартирата на Дейвид Джоунз. В момента, когато открих заболяването на Хуанита, с мен беше и Дейвид. Аз завих прасенцето в палтото си и се замислих трескаво. Животното се нуждаеше от колкото се може повече топлина. Знаех, че нямаше откъде да му я доставим в огромния ламаринен склад, дори да запалехме огън като големия лондонски пожар. У Блонди вече се намираше един мой болен папагал, който дъвчеше замислено тапетите в банята на нейния красиво подреден апартамент и аз чувствах, че нашите приятелски отношения ще отидат твърде далеч, ако я помоля да приюти и едно диво прасе. Дейвид се върна тичешком от лендроувъра, откъдето донесе едно одеяло да завием прасето. В едната си ръка стискаше бутилка пълна до половината с бренди.
— Това не може ли да й помогне? — попита той, докато завивах Хуанита в одеялото.
— Ще й помогне, при това великолепно. Моля те, загрей малко мляко на спиртника и налей в него една лъжичка бренди.
Докато Дейвид вършеше това, Хуанита кашляше тревожна в своя пашкул от моето палто и одеялото. Накрая млякото и брендито бяха готови и аз с голям труд успях да й налея две супени лъжици в гърлото, докато тя лежеше почти в безсъзнание.
— Какво друго можем да направим? — запита, изпълнен с надежда Дейвид, привързал се като мен изключително много към малкото прасенце.
— Нуждае се от огромна инжекция пеницилин и колкото се може повече топлина и чист въздух.
Погледнах го, изпълнен с надежда.
— Да я заведем у дома — предложи, както очаквах, Дейвид. Ние не изгубихме нито минута време. Лендроувърът се понесе с бясна скорост по блесналите от дъжда улици и истинско чудо е, че се добрахме живи и здрави до апартамента. Докато бързах нагоре по стълбите с Хуанита, Дейвид изтича до Блонди, понеже Софи държеше при себе си аптечката с пеницилина и спринцовките.