— Какво за Бога е деспачанте? — изстенах аз.
— Това е човек — обясни разтревожена Мари и отново се обърна към дребничкия митничар.
— Нима това е важно, сеньор?
— Si, сеньорита — отвърна сериозно той, — без подписа на деспачанте не можем да разрешим износа на животните и ще се наложи да ги разтоварим.
Почувствах, като че изведнъж измъкнаха целия ми стомах, тъй като до отплаването оставаха всичко на всичко само четиридесет и пет минути.
— Няма ли тук някой деспачанте, който да ги подпише? — попита Мари.
— Сеньорита, късно е вече, всички си отидоха по домовете — отвърна сеньор Гарсия.
Това беше едно от онези положения, при което човек скъсява изведнъж живота си поне с двадесет години. Представих си реакцията на служителите от параходната компания, ако отидем и им съобщим, че вместо да отплаваме весело след час за Англия, трябва да задържим поне за пет часа парахода, докато разтоварят моите животни, и което беше още по-лошо, да измъкнат цялата ми екипировка и лендроувъра, потънали дълбоко в утробата му. Моите нещастни приятели, свикнали вече да преживяват подобни кризи, запретнаха моментално ръкави. Мерцедес, Жозефина, Рафаел и Дейвид отидоха да се разправят с дежурния по митница, а Вили Андерсън, един друг наш приятел, тръгна веднага с Мари за дома на познат негов деспачанте. Той живееше в околностите на Буенос Айрес и те се понесоха с бясна скорост, за да успеят да се върнат навреме. Щастливата прощална сбирка се разпадна като възпламенена бомба. Всичките ни приятели се пръснаха в различни направления. Софи и аз останахме да чакаме и да се надяваме, а аз репетирах мислено как ще съобщя новината на капитана, без той да ме „осакати“ чак толкова много, ако се наложеше да разтоварваме.
След малко се завърна унила групата, която отиде да се разправя с дежурния по митница.
— Безполезно е — каза Дейвид, — упорит е като бик, няма ли подпис, няма заминаване.
— Той е нещо като мръсен свирчо, както му казвате вие — възмути се Жозефина и изведнъж й мина нещо през главата. — Джери, кажи ми какво означава точно свирчо? Погледнах в речника и разбрах, че е човек, който свири. Та това не е никак обидно, нали?
Съвсем не бях в състояние да помогна на Жозефина в нейните езикови затруднения. Оставаха само двадесет минути. Точно в този момент чухме как изскърцаха остро спирачките на някаква кола. Всички се струпахме на палубата. По мостчето се изкачваха с победоносна усмивка Мари и Вили, размахали в ръце необходимите документи, всички до един подписани от най-прекрасния и най-благороден деспачанте в света. Останаха ни десет минути за по една чашка. Налях дори на сеньор Гарсия.
След това в каютата се подаде главата на стюарда, който обяви, че след малко тръгваме. Излязохме на палубата да се сбогуваме и цялата група наши приятели заслиза надолу по стълбичката. Откачиха швартовете, пространството между парахода и кея започна бавно да се разширява и ние видяхме в тъмната вода поклащащите се отражения на светлините. След малко параходът набра скорост и скоро изгубихме от поглед нашите приятели. Виждаха се само огромните многоцветни светлини на Буенос Айрес.
Когато се отдръпнахме от перилата и тръгнахме към каютите си, си припомних думите на Дарвин, написани преди век. Ето какво е казал той за пътуващия естествоизпитател: „Той ще разбере колко много истински добросърдечни хора съществуват на този свят, с които не е имал по-рано никакви отношения и с които няма да има нищо общо занапред, но които са готови винаги да му окажат най-безкористна помощ.“
Извънредно съобщение
На онези, които се интересуват, ще съобщя последни новини за животните, които докарахме. Тапирът Клавдий, когото на времето вземах в ръце (с риск да получа херния), е станал сега колкото пони и очаква с нетърпение кога най-сетне ще му намерим булка.
Коатите Матиас и Марта живеят щастлив семеен живот и на два пъти вече им се раждат малки. Сега, когато пиша тези редове, Марта отново очакват потомство.
Дивите прасета Хуан и Хуанита също имаха на два пъти малки, а сега се подготвят трети път за същото.
Пумата Луна, оцелотът и котката Жофруа цъфтят и тлъстеят все повече и повече с всеки изминат ден.
Папагалът Бланко продължава, както и по-рано, да казва „Hijo de puta“, само че много по-тихо.
Всички останали птици, бозайници и влечуги се чувстват добре и много белези сочат, че ще се размножават.
Остава ми да кажа само още едно: надявам се, че хората ще престанат да ми пишат писма и да ме разпитват за животните. Моята зоологическа градина е частна, но е отворена за посещение всеки ден, освен на Коледа.