— Какво са му казвали онези гласове?
— Не могъл да ги разбере. Не говорели на английски. Тогава се уверих, че онова, което става с него, е свързано с преживяванията му от Ирак. Поговорихме още малко и той каза, че може да се обади на някого.
— И обади ли се?
— Не знам. Това беше последният път, когато дойде в бара. Но аз бях загрижен за него и затова отидох след седмица да видя как е. Пред къщата му беше паркирана кола, предположих, че има гости, и реших да не му досаждам. Докато се спусках надолу по хълма, вратата на къщата се отвори и отвътре излязоха четирима мъже. Харолд беше един от тях. Останалите трима не ми бяха познати. Само стояха и гледаха след мен. Но по-късно тримата посетители дойдоха тук и застанаха на мястото, където стоите вие сега. Попитаха ме какво съм търсил при къщата на Харолд. Цветнокожият, който говореше повече от останалите, беше много учтив, но виждах, че отиването ми там никак не му се нрави. Казах им истината: че съм приятел на Харолд и съм бил разтревожен за него, че той напоследък сякаш не е на себе си. Това като че ли ги задоволи. Чернокожият обясни, че те били стари другари на Харолд от армията и че на Харолд му нямало нищо.
— И вие не се усъмнихте в казаното от тях?
— Със сигурност бяха военни. Имаха онзи маниер. Другият куцаше малко и му липсваха пръсти оттук. — Стъндън вдигна лявата си ръка. — Взех го за раняване от войната.
Джоуел Тобаяс.
— А третият?
— Той не говореше много. Едър мъж. Гола глава. Не ми хареса особено.
Спомних си снимката с надписите на Роналд Стрейдиър и реших, че трябва да е бил Баки. Карън Емъри също не го харесваше. Питах се дали той е дал предложението да ме отвлекат в „Блу Мун“.
— Впрочем онзи с голата глава попита дали мога да препарирам човек и изръси някаква шега за трофеи, които искал да окачи на стената си. Хаджии, тази дума използва: хаджийски трофеи за стената. Предполагам, че е имал предвид терористите. Приятелят му, онзи с осакатената ръка, му каза да си затваря устата.
— И не сте говорили с Харолд след онази нощ в бара?
— Не. Виждах го един-два пъти да минава, но повече не е идвал в „Дамата“.
Стъндън нямаше какво повече да добави. Благодарих му за отделеното време. Той ме помоли да не казвам на Харолд Проктър, че сме говорили, и аз му го обещах. Докато вървяхме към вратата, Стъндън рече:
— Онова момче, което се е самоубило — казвате, че според баща му се е променило, преди да умре?
— Точно така.
— Как се е променило, ако ми позволите да попитам?
— Откъснало се е от приятелите си. Хванала го е параноя. Не можел да спи.
— Като Харолд.
— Да, като Харолд.
— След като поговорите с него и аз ще ида да видя как е. Може би ще успея да го убедя да потърси помощ, преди да…
Гласът му заглъхна. Стиснах ръката му.
— Мисля, че ще постъпите добре, господин Стъндън. Ще опитам да се отбия, преди да си тръгна, да ви кажа как е минало всичко.
— Ще съм ви благодарен — каза той.
Упъти ме как да стигна до къщата на Проктър и вдигна ръка за сбогом, когато потеглих. Отвърнах му със същото и ароматът на препарата за миене на съдове, който се бе прехвърлил от ръката на Стъндън на моята, се разля из колата. Беше силен, но не достатъчно силен, защото редом с него се долавяше животинска миризма на месо и опърлена козина. Отворих прозореца въпреки жегата и бръмбарите, но тя не искаше да се разнесе. Пропила се бе в кожата ми и не се отдели от мен по целия път до мотела на Проктър.
24
Въпреки инструкциите на Стъндън при първото си минаване все пак успях да пропусна завоя към мотела. Той ми бе казал, че на отсрещната страна на отбивката все още се виждат останки от голяма табела, но гората беше погълнала всичко и беше чиста случайност, че докато се връщах обратно, успях да ги зърна през гъстата шума. Едва различаващи се върху гниещото дърво избелели червени букви, редом с нещо, което приличаше на еленови рога и зелена стрела, която навремето навярно се бе откроявала върху белия фон на табелата, но сега беше само нюанс в богатата лятна палитра.
Виждаше се, че първоначално там е имало къмпинг, защото до мястото водеше криволичещ нагоре черен път, който вървеше на запад през гъсти гори. Пътят бе осеян с дупки и храстите не бяха подкастряни толкова отдавна, че драскаха отстрани по колата ми, но на места забелязвах счупени клонки и смачкана растителност, а в калта бяха останали отчетливи отпечатъци от гуми на тежко превозно средство като бавно вкаменяващи се стъпки от динозавър.