Сложих парите обратно, където ги бях намерил, и тръгнах надолу към мотела. Само вратата на офиса не бе закована с дъски. Не беше заключено, така че огледах вътре. Проктър очевидно бе използвал помещението за склад: в единия ъгъл бяха струпани консерви с храна — предимно боб, чили и варено — големи опаковки тоалетна хартия и стари мрежи за прозорци. Отнякъде долиташе тихо бръмчене. Зад тезгяха на рецепцията имаше затворена врата, навярно вратата на офиса. Вдигнах подвижната дъска до тезгяха и влязох зад него. Сега звукът беше по-силен. Отворих вратата с крак. Пред мен имаше дървено табло с шестнайсет малки крушки, разположени в редици по четири, всяка отбелязана с номер. Звукът идваше от високоговорителя до таблото. Предположих, че това е интерком, даващ възможност на гостите да се свързват с рецепцията, без да използват телефон. Никога не бях виждал подобно нещо, но когато са открили мотела, Проктърови навярно не са сложили телефони във всички стаи или пък първоначално са предпочели тази стара система и после са я задържали, за да си бъбрят. На таблото не бе отбелязано името на производителя и аз си помислих, че Проктърови може сами да са си го направили. Обаче бе ясно, че електрозахранването в мотела не беше прекъснато.
Звукът ме изнервяше. Възможно бе да е някаква неизправност, но защо сега? При всяко положение, с ток или без ток, системата не би трябвало дори да работи след всичките тези години. Но пък някога правеха трайни неща и беше потискащо, че напоследък майсторската изработка ни изненадва толкова много. Проверих таблото, като почуквах крушките една след друга. Когато почуках по крушката за стая петнайсет, тя започна да примигва в червено.
Извадих пистолета си, излязох отново навън и тръгнах покрай вратите надясно. Когато стигнах до номер четиринайсет, видях, че винтовете са извадени от дъската, с която е била закована вратата, а самата дъска сега бе само подпряна на рамката. Дъската на стая петнайсет обаче още бе здраво закована. При все това отвътре се чуваше ехо от зумера на интеркома.
Облегнах се на стената между двете стаи и извиках:
— Господин Проктър? Вътре ли сте?
Нямаше отговор. Бързо бутнах встрани дъската пред стая четиринайсет. Вратата зад нея беше затворена. Натиснах дръжката и тя се отвори веднага. Дневната светлина падаше върху рамката на голо легло, изправено и избутано до стената, така че подът бе, общо взето, свободен. Двете нощни шкафчета бяха сложени едно върху друго в ъгъла. В стаята нямаше други мебели. По килима се виждаха бели ивици, които миришеха на плесен. Взех една от тях и я вдигнах към светлината: беше талаш. До нощните шкафчета се търкаляха няколко късчета дунапрен. Прокарах ръка по килима и напипах следи, оставени от някакви сандъци. Предпазливо приближих до банята в дъното, но тя беше празна. Между стаи четиринайсет и петнайсет нямаше свързваща врата. Готвех се да си тръгна, когато забелязах следи по стената. Трябваше да използвам фенера, за да ги разгледам добре. Приличаха на отпечатъци от ръце, но сякаш бяха прегорили мазилката. Когато ги докоснах с пръсти, от тях се посипаха пепел и тупнала боя. Имах неприятното усещане за зараза и въпреки че леглото беше голо, а стаята влажна, имах чувството, че тя наскоро е била обитавана, толкова наскоро, че почти долавях заглъхващо ехо от някакъв разговор.
Излязох отново навън и разгледах закования вход на стая петнайсет. Трябваше да има винтове, които да държат дъската на мястото й, както на другите врати, покрай които бях минал, но не се виждаха глави. Без да разчитам особено на успех, напъхах някак си пръсти в празното пространство между дъската и рамката на вратата и дръпнах. Дъската се отдели с лекота и аха да ме събори. Видях, че е била едва закрепена с един-единствен дълъг винт, завинтен в нея през рамката. Винтът бе вкаран отвътре, не отвън. Този път вратата не се отвори, когато натиснах дръжката. Ритнах я, но тя не помръдна. Върнах се при колата и взех от багажника железния лост, ала и той не помогна. Вратата бе здраво залостена отвътре. Тогава се заех с дъската, която бе сложена на прозореца. С нея беше по-лесно, защото бе закована, а не закрепена за рамката с винтове. Когато я махнах, под нея се показа мръсно дебело стъкло, напукано, но не и счупено от двата куршума, направили дупки в него. Пердетата в стаята бяха спуснати. Костваше ми известни усилия, но успях да пръсна дебелото стъкло с лоста, като се криех зад стената, в случай че човекът вътре, който и да бе той, е в достатъчно добра форма, за да стреля по мен, но не се чу никакъв звук. Щом ме лъхна миризмата отвътре, ми стана ясно защо. Дръпнах пердетата настрани и се прехвърлих в стаята.