Леглото бе счупено, а дъските му бяха заковани за рамката на вратата и не позволяваха тя да бъде отворена. Още дълги пирони бяха забити под ъгъл през вратата и рамката, въпреки че някои от тях бяха извадени, отчасти или изцяло, сякаш онзи, който ги бе заковал, бе размислил и бе започнал да ги маха; или пък пироните са били толкова дълги, че са излезли от другата страна и някой отвън е започнал да ги начуква обратно, макар че не виждах върховете им да са повредени.
В тази стая имаше повече мебели, отколкото в съседната: дълъг скрин и стойка за телевизор в добавка към двойното легло и двете нощни шкафчета. Всичко това беше струпано в единия ъгъл — така както дете би си направило крепост вкъщи. Приближих се. На пода лежеше мъж, свлякъл се бе зад мебелите, главата му бе опряна в стената и натискаше бутона на интеркома. Отзад имаше засъхнал облак от кръв и кости, от дясната му ръка висеше браунинг. Тялото на мъжа беше подпухнало и така гъсто населено от личинки и насекоми, че се създаваше впечатление за движение и живот. Гадинките бяха издълбали очите и ги бяха оставили кухи. Покрих устата си с ръка, но миризмата бе твърде силна. Наведох се навън през прозореца, поех дълбоко въздух и се помъчих да не повърна. Когато се посъвзех, свалих сакото, притиснах го до лицето си и направих бегъл оглед на стаята. До тялото имаше сандъче с инструменти, както и пистолет за пирони. Нямаше никакви следи от храна или вода. Прокарах пръсти по металната облицовка на вратата и напипах нови дупки от куршуми. Насочих фенера към тях и открих по стената още. Преброих общо дванайсет. Пълнителят на браунинга събираше тринайсет. Бе запазил последния за себе си.
В лексуса имах бутилка вода. Използвах я, за да отмия вкуса на разложение от устата си, но още усещах миризмата му по дрехите си. Сега вонях на сапун, на мъртъв елен и мъртъв човек.
Обадих се на 911 и изчаках идването на полицията.
Имената продължаваха да го преследват. Газалия, едва ли не най-опасният квартал в Багдад, където всичко приключи, Дора и Садия, където избиха хората, които събират боклука, така че улиците потънаха в мръсотия и там стана невъзможно да се живее. Джамията „Ум ал-Кура“ в западен Багдад, главната квартира на сунитските бунтовници, която в един идеален свят просто биха изтрили от лицето на земята. Хиподрумът „Амирия“, където жертвите на отвличания се купуваха и продаваха. Имаше път, който водеше от хиподрума право до контролираната от бунтовниците Гарма, откараха ли те веднъж в Гарма, с теб беше свършено.
В Ал-Адхамия, сунитската крепост в Багдад близо до река Тигър, където шиитските ескадрони на смъртта обличаха униформи на полицаи и установяваха фалшиви контролни пунктове, за да залавят сунитските си съседи. Предполагаше се, че шиитите са на наша страна, но всъщност никой не беше на наша страна. Ако питаха него, единствената разлика между сунитите и шиитите беше в начина, по който убиваха. Сунитите обезглавяваха. Една вечер той и още неколцина други бяха гледали обезглавяване, записано на дивиди, което им беше дадено от техния преводач. Всички бяха пожелали да го видят, но той съжали, че бе поискал, още след първите кадри. Видяха треперещия от страх човек, не беше американец, защото не биха се съгласили да гледат как умира един от тях, а някакъв нещастен шиит, направил завой в неправилната посока или пък спрял, вместо да окаже съпротива и да поеме риска да бъде сразен от куршум. Онова, което го порази, бе деловият подход на екзекутора, видимото му дистанциране от задачата, която трябваше да изпълни: отрязването на главата бе извършено методично, непреклонно, практично, като ритуално убиване на животно. Ужасяваща смърт, по смърт без садизъм, като се изключи актът на самото убийство. След това всички казаха едно и също нещо: „Не им позволявайте да ме хванат. Ако видите това да се случва и имате възможност, убийте ме. Убийте всички ни.“
Шиитите, от друга страна, изтезаваха. Особена слабост им бяха електрическите бормашини: колене, лакти, слабини, очи. Това бе положението: сунитите обезглавяваха, шиитите измъчваха и всички почитаха един и същи Бог, само дето имаше известни спорове по въпроса кой е трябвало да поеме олтара на религията след смъртта на Мохамед и заради това сега се сечаха глави и се раздробяваха кости. Всичко бе заради „кизас“ — отмъщението. Не се изненада, когато преводачът му каза за пръв път, че според ислямския календар сега е едва петнайсети век и е пристигнал в Ирак през 1424 година или там някъде. Намираше в това някаква логика, защото тези хора се държаха така, сякаш бяха още в Средновековието.