— Иска да разбере какво го е накарало да се самоубие.
— Толкова ли е трудно да се разбере?
Зад нас се появиха специалистите от звеното за обработка на местопрестъплението, които пристъпваха предпазливо по пътя. Уолш потупа партньора си по рамото.
— Елиът, върви да ги упътиш, да ги насочиш в правилната посока.
Соумс направи каквото му беше наредено, но не и преди гладкото му чело леко да се набърчи от огорчение, че го изритват, докато възрастните си говорят. Може пък да не беше толкова тъп, както изглеждаше.
— Ново момче? — попитах.
— Добър е. Амбициозен. Иска да разкрива престъпления.
— Спомняш си времето, когато си бил млад като него?
— Аз никога не съм бил добър. И ако бях амбициозен, вече щях да съм някъде другаде. Но обичам да разкривам престъпления. Това ми дава усещането че принасям някаква полза. Иначе нямам самочувствието, че съм си изработил заплатата, а мъжът трябва да си изработва заплатата. Това май ни връща към тази история с Пачет. — Той хвърли поглед през рамо натам, където Соумс разговаряше с мъж, който обличаше бял предпазен костюм. — Моят партньор обича всичко да се върши по правилата. Натраква докладите още в движение. Чистичко. — Обърна се отново към мен. — Аз, от друга страна, тракам по клавиатурата като маймуната на Боб Нюхарт[27] и предпочитам да пиша докладите си накрая, а не в началото. Значи, както разбирам, ти разследваш самоубийството на един ветеран и то те довежда тук, където намираш друг ветеран, който също изглежда, че е загинал от изстрел, произведен от собствената му ръка, само че е успял да изпразни по-голямата част от пълнителя по някого отвън, преди да прати последния куршум в собствения си череп. Правилно ли разсъждавам?
Отвън. Тази дума ме накара да замълча за момент. Ако заплахата е била отвън, защо Проктър е стрелял по стената на стаята? Той е бивш войник, така че обяснението не можеше да е неточна стрелба. Обаче стаята бе залостена отвътре, следователно заплахата не би могла да е там заедно с него.
Не би ли могла?
Запазих тези мисли за себе си и се задоволих с:
— Засега.
— На колко години е бил синът на Пачет?
— На двайсет и седем.
— А Проктър?
— Между четирийсет и петдесет, бих казал. По-близо до четирийсетте. Участвал е в първата иракска война.
— Общителен човек ли е бил, ти би ли го определил така?
— Никога не съм имал удоволствието да общувам с него.
— Но той е живял тук, горе, а Пачет е живял в Портланд.
— В Скарбъро.
— Километрите между тук и там са доста.
— Предполагам. Това разпит ли е, детектив?
— Разпитите са свързани с ярки светлини и потни мъже по риза, и хора, които се опитват да се докопат до адвокат. Това е разговор. Въпросът ми е как са се запознали Проктър и Пачет?
— Толкова ли е важно?
— Важно е, защото си тук и защото и двамата са мъртви. Хайде, Паркър, престани вече.
Нямах особено основание да крия какво знам, но реших да си спестя нещичко, за късмет.
— В началото мислех, че Проктър е от ветераните, на които е възложено да посрещат войниците, когато се връщат от активна служба, и че е възможно двамата с Пачет да са се запознали така, но сега ми се струва, че Пачет и Проктър са участвали заедно в някакъв бизнес.
— Пачет и Проктър. Звучи като адвокатска фирма. Какъв бизнес?
— Не знам с положителност, но мястото е близо до границата и наскоро е използвано като склад. В съседната стая има талаш, дунапренови топчета и следи на пода, които изглеждат като отпечатъци от сандъци. Може би си струва да се заведе там следово куче.
— За наркотици ли мислиш?
— Възможно е.
— Погледна ли вътре в бунгалото?
— Колкото да видя дали той не е там.
— Претърси ли?
— Би било незаконно.
— Това не е отговор на въпроса ми, но ще приема, че си претърсил. Аз бих, а ти си най-малкото толкова безскрупулен, колкото съм и аз. И тъй като си добър в това, което вършиш, трябва да си намерил под дюшека плик, пълен с пари.
— Така ли? Колко интересно.
Уолш се облегна на колата ми и погледна от бунгалото към камиона, от камиона към мотела и после обратно. Изражението му стана сериозно.
— Значи той има пари, продукти в хладилника, достатъчно пиене и бонбони, за да зареди магазин за полуготови храни, и камионът му, изглежда, върви добре. При все това, неизвестно защо, се барикадира в мотелска стая и стреля по прозорците и вратата, преди да напъха пистолета в устата си и да натисне спусъка.
— Телефонът му, телевизорът, радиото — всичко беше изпотрошено — казах аз.