— Видях. От него или от някого другиго?
— Бунгалото не беше пипано. Всички книги си бяха на лавиците, дрехите бяха още в шкафа и матракът бе на леглото. Ако някой сериозно бе искал да направи всичко на пух и прах, щеше да намери парите.
— При положение че го е искал.
— Говорих с човек на име Стъндън в Лангдън. Той е препаратор, но също така държи местния бар.
— Как да не обичаш малките градове — каза Уолш. — Ако беше добавил към списъка с постиженията си и предприемач, щеше да е незаменим.
— Стъндън ми каза, че Проктър е бил психически разстроен. Мислел, че го преследват призраци.
— Преследват го призраци?
— Тези думи използва Стъндън, но той, изглежда, счита, че това е симптом на посттравматичен стрес като последствие от времето му в Ирак. Едва ли е единственият войник, който се връща с психически или физически белези от войната.
— Като сина на твоя клиент? Две самоубийства и двамата самоубийци са се познавали. Странно ли ти изглежда?
Не отговорих. Чудех се колко ли време ще отнеме на Уолш да свърже смъртта на Проктър и Деймиън с по-отдавнашното самоубийство на Бърни Крамър в Квебек и убийството и самоубийството, извършени от Брет Харлан. Сетеше ли се веднъж за тях, щеше да се сети и за Джоуел Тобаяс. Отбелязах си, че трябва да помоля Бенет Пачет в никой от разговорите, които навярно ще проведе с щатската полиция, да не споменава името на Тобаяс поне засега.
Четирима войници, тримата от едно и също отделение, а четвъртият периферно свързан с тях, всичките сякаш сами посегнали на живота си, плюс една жена, която е имала нещастието да попадне пред очите на съпруга си, когато е бил с щик в ръката. Бях се върнал отново към вестниците със съобщенията за този случай и никак не се бях затруднил да прочета между редовете, че и Брет, и Маргарет Харлан са си отишли по ужасяващ начин.
Все повече и повече започвах да вярвам, че в Ирак се е случило нещо много лошо, някакво преживяване, което хората от „Страйкър С“ са имали и са донесли със себе си, въпреки че Кари Сандърс бе отхвърлила тази идея. Все още не можех да разбера каква връзка може да има това с подозренията на Джими Джуъл по отношение на Джоуел Тобаяс: че под прикритието на своята работа като превозвач върти контрабанда. Но трябваше да се вземат предвид отпечатъците на пода в стая четиринайсет, остатъците от опаковъчни материали около тях, както и фактът, че ако Стъндън бе прав, преди да умре, Проктър явно е бил посетен от бивши бойци от „Страйкър С“. А също и парите под матрака, които подсказваха, че наскоро му е било платено за нещо: подходящото място за складиране на стоката според мен, което ме довеждаше до въпроса какво е било складирано. Наркотиците все още бяха най-вероятният отговор, но Джими Джуъл не бе убеден в това, пък и трябваше да е имало голямо количество от много тежка дрога, за да останат такива отпечатъци на килима. Впрочем според онова, което ми беше известно за международната търговия с наркотици, по-вероятно бе такава стока да се доставя на едро от Афганистан, отколкото от Ирак, а отделението на Тобаяс не бе служило в Афганистан.
Соумс извика Уолш и той ме остави на мислите ми. Чудех се какво ли е станало оттатък в Бангор. Ако Боби Джандро скоро не разбереше, че е по-разумно да проговори, щяхме да бъдем принудени най-сетне да упражним по-сериозен натиск върху Джоуел Тобаяс.
Падна мрак, но въздухът не се разхлади. Насекомите хапеха и откъм горския храсталак започна да долита шум от раздвижване, когато нощните твари тръгнаха да се хранят и да ловуват. Патологът пристигна и мотелът бе осветен с прожектори, докато изнасяха тялото на Харолд Проктър, готово за транспортиране при съдебния лекар на щата Мейн в Огъста.
Проктър нямаше да остане задълго самичък в неговите владения. Скоро щеше да има многобройна компания.
26
Те пристигнаха с падането на нощта. Лекият бриз раздвижи гората, прикривайки тяхното приближаване, но Ейнджъл и Луис ги чакаха, защото знаеха, че ще дойдат. Разменяли бяха позициите си всеки час, за да поддържат бдителността си, и Ейнджъл бе този, който наблюдаваше мустанга, когато силуетите им се появиха; зорките му очи забелязаха леката промяна в сенките, хвърляни от дърветата. Той докосна ръкава на своя приятел и Луис пренасочи вниманието си от къщата към колата. Безмълвно наблюдаваха как двамата мъже връхлитат, ръцете неестествено удължени от пистолетите в ръцете им, заглушителите издути като подпухнала тъкан, която е на път да се пръсне.
Бяха добри, това бе първата мисъл на Луис. Трябваше да има някакво превозно средство наблизо, но той не го бе чул и Ейнджъл не ги бе забелязал, преди да бяха стигнали почти до колата. Всеки в мустанга щеше да е мъртъв, преди да разбере какво става. Щом разбраха, че мустангът е празен, двамата мъже се стопиха отново в сенките, а Луис дори трябваше да се напрегне, за да проследи движението им. Не носеха маски, което означаваше, че не очакват да има свидетели, защото можеха да бъдат видени единствено от къщата, и то само през времето, което е нужно за ликвидирането на жертвите.