Е, това беше. Край на мълчанието. Боби Джандро вече искаше да говори. Искаше да разкаже всичко, защото другарите му накрая се бяха нахвърлили върху него, но Ейнджъл му каза да остави това за по-късно. Мел Нелсън караше голям стар камион с покрита каросерия. Казаха й да паркира зад къщата и хвърлиха вътре телата. После сложиха Нел и Джандро в мустанга, като най-напред се погрижиха да отстранят и изключат проследяващото устройство, и Ейнджъл ги отведе в мотел до Букспорт, докато Луис, следвайки указанията на Джандро, закара камиона в изоставена гранитна кариера край Франкфорт. Там върза тежести на телата с въжета и вериги от гаража на Джандро и ги хвърли. Готвеше се да се освободи от проследяващото устройство в Пенобскот, ала размисли. Механизмът наистина беше добре изпипан, по-добър, отколкото ако сам го беше направил. Хвърли го отзад в камиона на Мел и се присъедини към останалите в мотела.
И там, поради липса на по-интересни занимания, оставиха Боби Джандро да започне разказа си.
27
Уолш ме накара да чакам, докато тялото на Проктър не беше откарано. Мисля, че ме наказваше, задето не бях по-отзивчив, но поне ми говореше и не беше измислил някакво мъгляво юридическо основание, за да ме пъхне зад решетките за през нощта. Тъй като щеше да ми отнеме почти три часа, за да се върна в Портланд, а бях уморен и исках да взема душ, реших да намеря някой хотел наблизо, където да отседна. Решението не беше изцяло мое. Специалистите по обработка на местопрестъплението искаха да изчакат до сутринта, за да извършат основно претърсване на целия имот, а следовите кучета щяха да дойдат непосредствено след това. Уолш бе подхвърлил, че в името на добрата воля и сътрудничеството навярно няма да имам нищо против да поостана наблизо, в случай че на другия ден и дори през нощта му хрумне да ме попита нещо.
— Държа бележник до леглото си точно за тази цел — каза той, като отпусна цялата си значителна тежест върху колата ми.
— Така ли? — казах. — Просто в случай че успееш да измислиш някой неудобен въпрос, който да ми зададеш?
— Да. Ще се изненадаш колко много ченгета биха ти отговорили по същия начин.
— Знаеш ли, няма да се изненадам.
Той поклати глава отчаяно като треньор на кучета, изправен пред непослушно животно, което не иска да пусне топката. Соумс ни наблюдаваше отстрани с нещастно изражение на лицето. Очевидно пак му се искаше да участва в разговора, но Уолш преднамерено го изключваше. Интересно беше. Предвиждах напрежение в отношенията им. Ако бяха двойка, тази нощ Уолш щеше да спи в стаята за гости.
— Някой би си помислил, че ние, нископлатените щатски ченгета, с право роптаем срещу вас, като се има предвид какво се случи с Хансън — продължи той и аз моментално си спомних Хансън, детектива от щатската полиция в Мейн, влязъл в изоставената къща в Бруклин, където бяха убити съпругата и детето ми. Беше ме проследил, воден от погрешно насочено мисионерско усърдие, и бе наказан заради това — не от мен, а от друг, от убиец, за когото Хансън не беше важен и за когото аз бях истинската цел.
— Няма изгледи отново да тръгне на работа — продължи Уолш. — И така и не каза ясно какво е търсил в твоята къща през нощта, когато е бил ранен.
— Искаш да ти разкажа за онази нощ ли?
— Не, защото знам, че няма да ми разкажеш, а официалната версия и без това съм я чел. В нея има повече дупки, отколкото в гащите на клошар. Ако изобщо ми кажеш нещо, ще е лъжа или частична истина, както всичко онова, което ми съобщи тази вечер.
— И все пак сме тук, говорим си на нощния въздух и се държим цивилизовано един с друг.
— Наистина. Обзалагам се, че си любопитен каква е причината.
— Продължавай, ще ти повярвам.
Уолш се надигна от колата, намери цигарите си и запали.
— Защото въпреки че си мижитурка и независимо от съкрушителните доказателства за обратното, си въобразяваш, че си по-умен от всички, аз мисля, че водиш битка в името на доброто. Ще говорим утре, ако през нощта надраскам в бележника нещо много умно и язвително или пък криминолозите имат въпроси за някоя част от местопрестъплението, която си замърсил, но след това можеш да идеш да си гледаш работата. Онова, което очаквам в отплата, е някой ден да позвъниш и да изпиташ непреодолима потребност да се разтовариш от онова, което знаеш или пък си научил. След това, ако още не е твърде късно да се направи нещо друго, освен да се оглежда труп, както може да се очаква предвид досегашните ти прояви, може би вече ще имам отговор на въпроса какво се е случило тук и може би дори ще получа повишение, когато приключа всичко. Как ти звучи?