— Звучи ми разумно.
— Дано. Сега можеш да се качиш в приказния си лексус и да си тръгнеш оттук. Някои от нас трябва да работят извънредно. Между другото, никога не съм те вземал за човек, който си пада по лексуси. Последно бях чул, че караш мустанг, сякаш си Стив Маккуин.
— Мустангът е в магазина — излъгах аз. — Тази е под наем.
— Кола под наем от Ню Йорк? Не ми давай повод да проверявам регистрационния номер. Е, ако не успееш да намериш стая в Рейнджли, можеш просто да спиш в колата. Достатъчно е голяма. Карай внимателно.
Потеглих обратно към Рейнджли и си намерих стая в „Рейнджли Ин“. Главната сграда, чието фоайе бе украсено с еленови глави и препарирана мечка, още не бе отворена за сезона, така че ме настаниха в мотела отзад. Наблизо бяха паркирани още две други коли, едната с карта на района на поредната седалка и стикер на телевизионна станция край Бангор на таблото, към който бе прибавен ръчно написаният призив „Не вдигай колата!“. Взех душ и смених ризата с фланелката, която бях купил от една бензиностанция. Миризмата от разложението на Проктър продължаваше да ме преследва и след това, но бе по-скоро спомен, а не реалност. Повече ме тревожеше безпокойството, което бях изпитал в съседната стая. Имах чувството, че бях влязъл там след края на някакъв спор, навреме, за да чуя само ехото от последните думи, наситени със злъч и злоба. Питах се дали това са били последните думи, които е чул Харолд Проктър, преди да умре.
Отидох до „Сержантската кръчма“ да хапна нещо. Изборът не беше труден, тъй като тя бе единственото заведение наоколо, което даваше признаци на живот. Вътре имаше дълъг извит бар с пет телевизора, които показваха четири различни видове спорт, а от последния телевизор зад плота звучаха местните новини. Група мъже безмълвно гледаха новините. Водещата новина беше смъртта на Проктър, колкото заради странната кончина, толкова и заради липсата на други интересни събития. Самоубийствата по принцип не се отразяваха подробно и местните телевизионни станции обикновено се съобразяваха с чувствата на роднините, но някои подробности от смъртта на Проктър явно бяха привлекли вниманието им: човек, залостен отвътре в стая от изоставен мотел, умрял вследствие на раняване, видимо причинено от него самия. В репортажа не се споменаваха изстрелите, които бе произвел по някого извън стаята, преди да се самоубие.
Когато седнах встрани от бара, някой промърмори нещо и няколко глави се завъртяха към мен. Едната от тях принадлежеше на Стъндън, препаратора. Поръчах на сервитьорката бургер и чаша вино. Виното пристигна бързо, следвано по петите от Стъндън. Изругах се мислено. Съвсем бях забравил обещанието, което му бях дал по-рано. Най-малкото, което му дължах за информацията, която бях получил от него, както и за загрижеността му за Харолд Проктър, бе да го посетя лично и да му дам някои разяснения за случилото се.
Онези, които бяха останали по местата си, до един гледаха към мен. Стъндън се усмихна смутено и хвърли бърз поглед към мъжете зад себе си, сякаш ми казваше: „Е, знаете как е в малките градове.“ Трябваше да призная, че онези на бара очевидно опитваха да балансират любопитството с неудобство, но любопитството водеше с един проточен врат.
— Извинете, че ви безпокоя, господин Паркър, но чухме, че вие сте открили Харолд.
Посочих му стола срещу мен и той седна.
— Не е нужно да се извинявате, господин Стъндън. Аз трябваше да ви се обадя, след като полицията ме пусна да си вървя, но беше дълъг ден и забравих. Съжалявам.
Очите на Стъндън изглеждаха зачервени. Беше подпийнал, но си помислих, че може и да бе плакал.
— Разбирам. За всички ни беше шок. Не можах да отворя бара, не и след всичко, което се случи. Затова съм тук. Помислих си, че някой може да знае повече от мен, а после влязохте вие и…
— Не мога да ви кажа много — отвърнах аз, а той бе достатъчно умен, за да схване двойствения смисъл на думите ми.
— Ще е достатъчно, ако ми кажете само каквото можете. Вярно ли е онова, което говорят за него?
— Какво е то и кой го говори?
Стъндън повдигна рамене.
— Онези от телевизията. Никой тук не е чул нещо официално от детективите. Най-достоверният ни източник е граничният патрул. Казват, че Харолд се е самоубил.
— Така изглежда.
Ако в ръцете на Стъндън имаше шапка, щеше да започне да я мачка от притеснение.
— Един от граничните полицаи е казал на Бен — той вдигна палец към мъж с наднормено тегло в камуфлажна риза, чийто колан бе така натежал от накачените по него ключове, ножове, телефони и фенери, че панталонът му се бе свлякъл почти до бедрата, — че около смъртта на Харолд имало нещо съмнително, но не искал да каже какво.