Отново тази дума, съмнително. Джоуел Тобаяс беше съмнителен. Смъртта на Харолд Проктър беше съмнителна. Всичко беше съмнително.
Бен и още двама мъже от бара бяха гравитирали към нас, привлечени от перспективата да получат някаква информация. Преди да кажа нещо, претеглих възможните отговори и видях, че няма да имам особена полза, ако скрия нещо от тях. Всичко щеше да се разбере, ако не още тази нощ, когато някой граничен полицай в почивка дойде да пийне нещо, то най-късно утре, когато се задвижат градските механизми за събиране на информация. Също така бях наясно и че макар и да има подробности около смъртта на Харолд Проктър, които още не са им известни, положително има и неща от живота му, за които те са информирани, а аз не. Стъндън ми беше помогнал. Някой от тези хора можеше също да ми помогне.
— Преди да умре, е изстрелял всичките куршуми от пълнителя си — казах. — Последния е оставил за себе си.
Навярно на всички бе минал през ума един и същ въпрос, но Стъндън бе първият, който го зададе:
— По какво е стрелял?
— По нещо отвън — казах аз, като прогоних отново в дъното на съзнанието си пръснатите из стаята дупки от куршуми.
— Мислите, че се е затворил там, защото е бил преследван? — попита Стъндън.
— Трудно е да си представиш как човек, който е преследван, ще има време да се закове в стая — отвърнах аз.
— По дяволите, Харолд беше побъркан — каза Бен — След като си дойде от Ирак, вече не беше същият.
Това предизвика кимания в знак на съгласие. Ако питаха тях, на надгробния му камък щеше да пише: „Харолд Проктър. Липсва ни донякъде. Беше луд.“
— Е — казах аз, — сега знаете толкова, колкото и аз.
Те започнаха да се оттеглят. Само Стъндън остана. Той, изглежда, бе единственият от всички, който бе искрено разстроен от обстоятелствата около смъртта на Харолд.
— Добре ли сте? — попитах го аз.
— Не, всъщност не съм. Напоследък май не бях толкова близък с Харолд, колкото някога, но все пак бях негов приятел. Неприятно ми е да мисля, че е бил толкова…
Не можа да намери подходящата дума.
— Изплашен? — казах аз.
— Да, изплашен и самотен. Да умре по този начин, просто не ми се вижда редно.
Келнерката дойде с моя бургер и си поръчах още една чаша вино, макар че едва бях докоснал тази пред мен. Посочих чашата на Стъндън.
— „Бушмилс“ — каза той. — Без вода. Благодаря.
Почаках, докато питиетата ни дойдоха и келнерката си тръгна. Стъндън отпи дълга глътка, а аз хапнах малко.
— И предполагам, че се чувствам виновен — добави той.
— Разбирате ли? Чувствам се така, сякаш ако бях положил повече усилия да остана във връзка с него, да го извадя от неговата черупка, да го питам за проблемите му, всичко това е нямало да се случи.
Можех да го излъжа. Можех да му кажа, че смъртта на Проктър няма нищо общо с него, че Проктър е тръгнал по друг път, който в крайна сметка го е довел до самотна, изпълнена с ужас смърт в една закована стая, но не го сторих. Това би означавало да подценя мъжа срещу себе си, мъж, който беше почтен и достоен.
— Не мога да кажа дали това е вярно или не е — отвърнах.
— Но Харолд се е забъркал в нещо рисковано и вината за това не е била ваша. В крайна сметка това навярно го е убило.
— Рисковано? Какво имате предвид под рисковано?
— Виждали ли сте някога камиони да влизат или излизат от имота на Харолд? Големи закрити камиони, може би идващи от Канада?
— Не мога да кажа. Ако камионът е идвал от Портланд или Огъста, може би, но ако е минавал през Кобърн Гор, тогава е щял да стигне до къмпинга на Харолд, преди да влезе в Лангдън.
— Има ли човек, който може да знае?
— Мога да поразпитам.
— Нямам толкова време, господин Стъндън. Вижте, аз не съм от полицията и вие не сте длъжен да ми давате информация, но помните ли какво ви казах по-рано днес?
Стъндън кимна.
— За момчето, което се е самоубило.
— Да. А сега и Харолд Проктър е мъртъв и отново прилича на самоубийство.
Можех да спомена Крамър в Квебек, Брет Харлан и съпругата му, за да допълня картината, но ако го сторех, това щеше да се превърне в тема за разговори в бара и после неминуемо щеше да стигне до ушите на ченгетата. Имаше множество причини, поради които не исках това да се случи. Току-що ми бяха върнали разрешителното и въпреки изречените мимоходом уверения, че няма опасност веднага да ми го отнемат отново, нямаше нужда да давам на щатската полиция пореден повод да ме подгони. И накрая, бих си навлякъл гнева на Уолш, а аз като че ли го харесвах, макар че ако някога ни тикнеха в един и същ затвор, не бих искал да деля килията с него.