Но най-важното бе, че разпознавах стария глад. Желанието да разбера какво става, да открия по-дълбоките връзки между подробностите за Харолд Проктър, Деймиън Пачет и останалите. Вече знаех, че съм частен детектив само на думи, че баналните неща, като фалшиви застрахователни искове, изневеряващи съпрузи и съпруги и крадливи чиновници може би бяха достатъчни, за да покриват сметките ми, но не бяха нищо повече от това. Бях разбрал, че желанието ми да се присъединя към полицията и кратката ми, не особено бляскава кариера в Нюйоркското полицейско управление не бяха само заради желанието да компенсирам грешките на баща си. Преди да отнеме собствения си живот, той бе убил двама млади хора, действията му бяха хвърлили сянка върху спомена за него и бяха белязали мен. Аз бях лошо ченге — не корумпирано, не склонно към насилие, не некадърно, но все пак лошо, — защото ми липсваха дисциплината и търпението, а може би и себеотрицанието, което изисква тази професия. Разрешителното за работа като частен детектив ми бе изглеждало като компромис, с който бих могъл да се примиря, средство, с помощта на което да се придържам към неясната си представа за принесена полза, загръщайки се в парадния мундир на законността. Знаех, че не мога да бъда полицай никога повече, но все още притежавах нужните инстинкти, чувството за цел, за призвание, което отличава онези, които не упражняват тази професия само заради изгодите или другарството, или очакванията след двайсет години усилията ти да се изплатят и да отвориш бар в Бока Ратон[29].
Така че можех да дам на Уолш всичко, което знаех или подозирах, и да си тръгна. В края на краищата възможностите му бяха по-големи от моите и нямах основание да мисля, че неговата целенасоченост отстъпва на моята. Ала тази работа ми беше необходима. Какво представлявах без нея? Затова щях да поема риска; щях да се пазаря, когато бе нужно, и да събирам каквото мога. В даден момент човек трябва да се довери на инстинктите си, на себе си. Бях научил нещо през годините, след като ми бяха отнели съпругата и детето, и вече преследвах злодея докрай. Добър бях в това.
Защо?
Защото не ми бе останало нищо друго.
Сега наблюдавах Стъндън, докато той размишляваше над двете самоубийства. Известно време мълчах. Просто оставях възможността между тях да има някаква връзка да подскача пред очите му като пъстра рибарска муха и чаках да я налапа.
— Има един човек, Гийгън, Едуард Гийгън — каза Стъндън. — Живее горе зад мястото на Харолд. Няма да разбереш, ако не го потърсиш, но той си е там. Както и още доста хора наоколо, както беше и Харолд, не общува с почти никого, но не е особняк. Просто е тих човек. Ако някой знае нещо, това ще е Едуард.
— Искам да говоря с него преди полицаите. Има ли телефон?
— Едуард ли? Казах, че е тих човек, а не че е дивак. Работи нещо с интернет. Маркетинг, струва ми се. Дори не знам какво означава маркетинг, но горе има повече компютри, отколкото в НАСА. И телефон — добави той.
— Обадете му се.
— Мога ли да му обещая, че ще го черпите едно питие?
— Нали знаете старите уестърни, където героят казва на бармана да му остави бутилката?
Стъндън примижа.
— Ще се обадя на Едуард.
Оказа се, че Едуард Гийгън е нестандартна личност от национален мащаб. Беше в средата на трийсетте, висок, слаб и бледен, с дълга пясъчноруса коса и очила без рамки, облечен в светлокафява риза, кафяв полиестерен панталон и евтини кафяви обувки. Сякаш някой бе нахлузил перука на жираф и го беше прекарал през местното стрелбище.
— Това е господин Паркър, човекът, за когото ти казах — представи ме Стъндън. — Той иска да ти зададе няколко въпроса. — Говореше му като на дете.
Гийгън повдигна вежда.
— Стъндс, защо държиш да разговаря с мен като със слабоумен? — каза той, но в гласа му нямаше и следа от раздразнение, само леко учудване, обагрено с капчица нетърпение.
— Защото изглеждаш така, сякаш мястото ти е в Масачузетския технологичен институт, а не в горите на окръг Франклин. Имам чувството, че трябва да се грижа за теб.
Гийгън му се усмихна и Стъндън за пръв път тази вечер отвърна с усмивка.
— Задник.
— Селянин.
Барманът отказа да ни остави бутилката, но с готовност продължаваше да пълни чашите, докато Гийгън и Стъндън още можеха да поръчват, без да завалят думите. За мое нещастие издръжливостта им на алкохол бе поне толкова голяма, колкото и търпимостта им един към друг. Барът започна да се изпразва горе-долу със същото темпо, с каквото и бутилката зад тезгяха, и скоро останахме единствените посетители. Известно време говорихме на общи теми и Гийгън ми каза, че е дошъл да живее в окръг Франклин, защото се уморил от градския живот в Бостън.