— Първата зима бе трудна — каза той. — Мислех, че Бостън е гаден, когато вали сняг, обаче тук, горе, е, ами, сякаш те е затрупала лавина. — Направи гримаса. — Жените също ми липсват. Нали разбирате, дамска компания. Тези градчета, човече. Всички неомъжени са запрашили нанякъде. Все едно че си в чуждестранния легион.
— Когато дойдат туристите, става по-хубаво — каза Стъндън. — Не много, но все пак.
— По дяволите, дотогава може да си умра от незадоволеност.
И двамата се втренчиха в дъното на чашите си, сякаш очакваха от пиячката да изскочи сирена и да им махне радушно с опашка.
— Що се отнася до Харолд Проктър… — подех аз с надеждата да придвижа разговора нататък.
— Изненадах се, когато научих — каза Гийгън. — Той не беше такъв.
Тази фраза започваше да се повтаря твърде често. Бенет Пачет я бе употребил за сина си, а Кари Сандърс бе казала почти същото както за Деймиън, така и за Брет Харлан. Ако те бяха прави, значи мъртъвците, които нямат работа между мъртвите, бяха доста.
— Защо казваш това?
— Той беше корав мъж. Не съжаляваше за нищо, което е вършил там, а беше вършил доста крайни неща или поне така твърдеше. Е, крайни според моите разбирания, но аз не съм убивал никого. И няма да убия, надявам се.
— Разбирахте ли се с него?
— Пили сме заедно няколко пъти през зимата и той ми помогна, когато генераторът ми сдаде багажа. Имахме добри съседски отношения, без да сме близки. Тук е така. После Харолд се промени. Говорих със Стъндс за това и той каза същото. Започна да мълчи още повече, а никога не е минавал за голям бъбривец. Чувах го да пали камиона си по необичайно време: след мръкване, а понякога и доста след полунощ. После започна да идва големият камион, червен, струва ми се, с ремарке.
Червен камион също като камиона на Джоуел Тобаяс.
— Видяхте ли регистрационния номер?
Гийгън го издекламира по памет. Беше номерът на Тобаяс.
— Имам фотографска памет — каза той. — Помага ми в работата.
— Кога стана това?
— Четири или пет пъти, доколкото помня: два пъти миналия месец, веднъж този месец и последния път вчера.
Наведох се напред.
— Камионът е минал оттук вчера?
Гийгън изглеждаше смутен, сякаш се бе изплашил да не е сбъркал. Направо виждах как брои дните.
— Да, вчера сутринта. Видях го да излиза, когато се връщах от града, така че не знам по кое време е пристигнал.
От малкото, което Уолш ми бе казал, знаех, че Проктър е мъртъв от два или три дни. Трудно бе да се каже при тази горещина в стаята и бързото разлагане при тези условия. Изглежда, Тобаяс бе идвал в мотела след смъртта на Проктър, но не си бе направил труда да го потърси; или пък е знаел, че Проктър е мъртъв, но не е казал нищо, което не изглеждаше особено вероятно. По когото и да бе стрелял Проктър, не можеше да е бил Джоуел Тобаяс.
— И със сигурност беше същият камион?
— Да, казах ви: бях го виждал няколко пъти. Харолд и онзи другият, шофьорът… не, чакай, веднъж ми се стори, че може да са били трима, разтоварваха нещо от ремаркето и камионът потегляше обратно.
— Споменавали ли сте за това пред Харолд?
— Не.
— Защо?
— Не ми пречеше и се боях, че на Харолд няма да му хареса, ако проявя любопитство. Сигурно се досещаше, че може да съм ги видял или чул, но тук, горе, не е прието да разпитваш другите хора за бизнеса им.
— Не ви ли бе любопитно с какво се занимава?
Гийгън изглеждаше смутен.
— Мислех, че може би е решил да отвори отново мотела. Понякога говореше за това, но нямаше нужните пари, за да го ремонтира.
Гийгън не смееше да погледне в очите ми.
— И? — казах аз.
— Харолд обичаше да пуши по малко марихуана. Аз също. Той знаеше откъде да я вземе и аз му я плащах. Не много, само колкото да ме поддържа във форма през дългите зимни месеци.
— Харолд пласьор ли беше?
— Не, не мисля. Просто си имаше снабдител.
— Но ви е минавало през ума, че може би складира дрога в мотела, нали?
— Изглежда логично, особено ако търси възможност да спечели пари, за да отвори отново мотела.
— Изкушавахте ли се да хвърлите един поглед?
— Може би веднъж, когато Харолд не беше вкъщи — отвърна засрамено Гийгън.
— Какво видяхте?
— Вратите и прозорците на всички стаи бяха заковани, но се виждаше, че някои от тях наскоро са отваряни. По земята имаше трески и пръстта беше цялата изровена. Имаше бразди, сякаш бяха вкарвали вътре количка с нещо тежко.