— Изобщо ли не видяхте какво вкарват, докато гледахте през прозореца?
— Винаги спираха така, че виждах само предната страна на камиона. Ако са стоварвали нещо, е било по-удобно ремаркето да е обърнато към мотела. Затова не успях да видя много добре какво стоварват.
— Не сте видели „много добре“. Но ви се струва, че все пак сте зърнали нещичко, нали?
— Ще ви прозвучи странно.
— Повярвайте ми, дори нямате представа колко странни неща съм чувал и виждал.
— Ами, беше статуя, предполагам. Като онези, гръцките, нали разбирате, бяла и от музей. Най-напред си помислих, че е тяло, обаче нямаше ръце. Като Венера Милоска, само че мъж.
— По дяволите — казах аз тихо. Не дрога, а антики. Джоуел Тобаяс направо не спираше да ме изненадва.
— Говорихте ли вече с полицията?
— Не. Не вярвам те да знаят, че съм горе.
— Говорете с тях утре сутринта, но нека да е по-късничко. Кажете им каквото казахте и на мен. Полицаите считат, че Харолд се е самоубил преди три дни приблизително. Чували ли сте някакви изстрели през това време?
— Не, до онзи ден бях в Бостън на гости при близките си. Предполагам, че Харолд се е самоубил, докато ме е нямало. Наистина се е самоубил, нали?
— Мисля, че да.
— Тогава защо се е затворил в онази стая, за да го стори? По какво е стрелял, преди да умре?
— Не знам.
Махнах на бармана за сметката. Чух вратата зад гърба ми да се отваря, но не се обърнах. Стъндън и Гийгън вдигнаха погледи и изражението им се промени, разведри се след нашия мрачен разговор.
— Изглежда, че щастието може да се усмихне на някого — каза Гийгън и оправи косата си. — Надявам се да съм аз.
Опитах се да погледна през рамо възможно най-безучастно, но жената бе вече до лявата ми ръка.
— Да ви черпя едно питие, господин Паркър? — попита Кари Сандърс.
28
Гийгън и Стъндън станаха и се приготвиха да си тръгват.
— Май нямам късмет. Отново — каза Гийгън. После добави: — Моля за извинение, госпожице.
— Няма нужда да се извинявате — отвърна Сандърс. — И съм тук по професионални, не по лични причини.
— Това означава ли, че все още имам шанс? — попита Гийгън.
— Не.
Гийгън въздъхна пресилено. Стъндън го потупа по гърба.
— Хайде, да ги оставим да си говорят. Сигурен съм, че някъде вкъщи имам бутилка, която ще успокои тревогите ти.
— Уиски?
— Не — отвърна Стъндън. — Етилов алкохол. Но може би ще трябва да го разредиш с нещо.
Те се извиниха и си тръгнаха, но не и преди Гийгън да е хвърлил последен опипващ поглед на Сандърс. Човекът явно бе прекарал твърде дълго време в гората; ако в най-скоро време не предприемеше нещо, щеше да се превърне в заплаха дори за сърните.
— Вашият фенклуб? — попита Сандърс, след като келнерката й донесе една бира „Мич Ултра“.
— Част от него.
— По-голям е, отколкото очаквах.
— Обичам да мисля за него като за малък, но стабилен, за разлика от вашите пациенти, чийто брой намалява с всеки изминал ден. Може би трябва да помислите за някаква друга професия или да сключите договор с моргата.
Тя се намръщи. Точка за нахалника, който само търси за какво да се заяде.
— Харолд Прокгър не беше от моите пациенти, изглежда, че местен лекар му е предписвал лекарствата. Свързах се с него, за да го привлека за участник в изследването, но той не пожела да сътрудничи и не потърси професионалната ми помощ. И не одобрявам вашето пренебрежително отношение към онова, с което се занимавам, нито пък към загиналия бивш военнослужещ.
— Излезте от ролята на героиня в сапунена опера, доктор Сандърс. Когато се видяхме предишния път и все още бях с погрешното впечатление, че двамата с вас преследваме една и съща цел, не бързахте особено да ми предложите помощ.
— И каква беше тази цел?
— Да разберем защо малка група от хора, в която всички са се познавали помежду си, измира вследствие на самоубийства. Вместо това ми пробутахте популярна лекция и повърхностна психоанализа.
— Не това искахте да разберете.
— Така ли? Във факултета по психиатрия и на телепатия ли ви учат или това е нещо, с което се занимавате, когато ви омръзне да се държите високомерно?
Тя ме погледна злобно.
— Нещо друго?
— Да, защо не си поръчаш истинско питие? Караш ме да се чувствам неловко.
Тя се отпусна. Имаше хубава усмивка, но бе загубила навика да я използва.