— Истинско питие като чаша червено вино например? Това не ти е църковна благотворителна сбирка. Изненадана съм, че барманът още не те е извел навън да те напердаши.
Облегнах се назад и вдигнах ръка да покажа, че се предавам. Тя бутна бирата настрани и махна на сервитьорката.
— Ще взема същото като него.
— Някой може да си помисли, че сме на среща — казах аз.
— Само ако е сляп, а навярно ще трябва да е и глух.
Сандърс със сигурност изглеждаше добре, но всеки, който смяташе сериозно да се обвърже с нея, трябваше да си сложи защитна жилетка, за да го пази от шиповете. Виното й пристигна. Тя отпи малко, не даде видими признаци, че не го одобрява, и пийна отново.
— Как ме намери? — попитах.
— Ченгетата ми казаха, че си в Рейнджли. Едното от тях, детектив Уолш, дори ми описа колата ти. Поръча ми, когато я намеря, да ти нарежа гумите — за да е сигурно, че ще си налягаш парцалите. О, и заради самото удоволствие.
— Решението да остана донякъде ми беше натрапено.
— От ченгетата ли? Трябва наистина да си падат по теб.
— Чувствата са плахи, но взаимни. Как разбра за Харолд Проктър?
— Ченгетата са намерили визитната ми картичка в бунгалото му. И, изглежда, лекарят му е във ваканция на Бахамите.
— Дълъг път си изминала заради човек, когото не познаваш добре.
— Той беше войник и е поредното самоубийство. Това ми е работата. Ченгетата мислеха, че ще мога да хвърля известна светлина върху обстоятелствата около смъртта му.
— И успя ли?
— Само онова, което знаех от единственото си посещение в дома му преди. Че живееше сам, пиеше твърде много, пушеше марихуана, доколкото можеше да се съди по миризмата в бунгалото, и имаше слаба или по-скоро нямаше никаква подкрепяща структура.
— Значи е бил идеален кандидат за самоубийство?
— Беше уязвим, това е всичко.
— Но защо сега? Излязъл е от войската преди петнайсет години. Ти каза, че може да отнеме дори цяло десетилетие, докато отшуми посттравматичният стрес, но петнайсет години изглеждат прекалено дълго време, за да започне тепърва.
— Това не мога да го обясня.
— Как попадна на него?
— Докато интервюирах бивши войници, исках всеки от тях да посочи други, които може би ще пожелаят да вземат участие, или такива, които считат за уязвими и за които неофициалният подход може да се окаже полезен. Някой посочи Харолд.
— Спомняш ли си кой беше?
— Не. Ще трябва да прегледам бележките си. Може да е бил Деймиън Пачет, но не мога да го твърдя с положителност.
— Да не е бил Джоуел Тобаяс, а?
Тя се намръщи.
— Джоуел Тобаяс не одобрява психиатрите.
— Значи си опитвала?
— Той си направи последните физиотерапевтични процедури в „Тогус“, а в тях имаше и психологически елемент. Беше записан при мен, но не постигнахме особен напредък. — Наблюдаваше ме внимателно над ръба на чашата си. — Не го харесваш, нали?
— Почти не го познавам, но не харесвам онова, което открих за него до този момент. Джоуел Тобаяс кара голям камион с още по-голямо ремарке. Има много място да скриеш нещо в сандък с такива размери.
Тя дори не мигна.
— Изглеждаш много уверен, че има нещо за криене.
— На следващия ден, след като започнах да го проучвам, бях обработен много професионално: никакви счупени кости, никакви видими следи.
— Може да не е било свързано с Тобаяс — прекъсна ме тя.
— Слушай, разбирам, че някъде може да има хора, които не ме харесват, но повечето от тях не са много умни и ако бяха уредили някой да ме набие, с положителност щяха да се похвалят с това. Не са от хората, които действат анонимно. Тези типове използваха помия и чувал. Беше ми обяснено да стоя настрана от бизнеса на Джоуел Тобаяс и съответно от техния.
— Както чувам, повечето от хората, които биха си навлекли истински неприятности с теб, вече не са в състояние да уреждат побои, освен ако не са открили начин да се договарят от гроба.
Отклоних поглед.
— Ще се изненадаш — казах, но тя, изглежда, не чу. Беше потънала в собствените си мисли.
— Първия път, когато се срещнахме, отказах да ти помогна, защото не вярвах, че искаш същото, каквото искам и аз. Моята роля е да помагам на тези мъже и жени. Доколкото мога. Някои от тях, като Харолд Проктър и Джоуел Тобаяс, отказват помощта ми. Може да имат нужда от нея, но смятат, че е признак на слабост да признаят страховете си пред психоаналитик, дори пред бивш военен психоаналитик, прекарал известно време в същата пустиня, в която са били и те. Във вестниците е пълно със съобщения за процента на самоубийствата сред военните, затова че физически и психически увредените мъже и жени са изоставени от собствената си държава, че могат да се превърнат дори в заплаха за националната сигурност. Водили са една непопулярна война, вярно, не е било чак като във Виетнам, нито по броя на загиналите, нито по враждебността срещу ветераните в родината, но не можем да се сърдим на войската, че заема отбранителна позиция. Когато дойде при мен, си помислих, че може да си поредният глупак, който се опитва да докаже нещо.