— А сега?
— Все още мисля, че си глупак, и онзи детектив от мотела на Проктър със сигурност е на същото мнение, но може би крайните ни цели не са чак толкова различни. И двамата искаме да разберем защо тези мъже сами слагат край на живота си.
Отпи още глътка от виното. То оцвети зъбите й в червено като на животно, яло наскоро сурово месо.
— Виж, аз се отнасям към този проблем сериозно. Затова се занимавам с това изследване. То е част от съвместна инициатива с Националния институт по психическо здраве, за да потърсим някои отговори и някои решения. Изучаваме ролята на участието в активните бойни действия и многократната промяна на дислокацията. Знаем, че две трети от самоубийствата се извършват по време и след разполагането на нови позиции, което означава, че след като са прекарали петнайсет месеца във военната зона, изтощените мъже и жени биват връщани отново на бойното поле, без да им е дадено достатъчно време за пълно освобождаване от напрежението. Ясно е, че войниците се нуждаят от помощ, но те се боят да я поискат, защото това може да бъде отбелязано в досиетата, които ще ги съпътстват. Армията трябва да промени отношението си към войниците. Контролът над психическото им здраве е слаб, а командващите не се решават да разрешат достъпа до цивилни терапевти. Назначават повече общопрактикуващи лекари, което е добре като начало, и повече психиатри, ала вниманието е насочено главно към участниците в бойните действия. Но какво става, когато тези хора се приберат у дома? От шейсетте войници, които са се самоубили между януари и август 2008 г., трийсет и деветима са посегнали на живота си след като са се прибрали в родината. Ние разочароваме тези мъже и жени. Те са били ранени, но в някои случаи раните не се забелязват, преди да е станало твърде късно. За тези хора трябва да бъде направено нещо. Някой трябва да поеме отговорността.
Тя се облегна назад. Част от строгостта я напусна и сега изглеждаше само уморена. Уморена и някак по-млада, отколкото бе в действителност, сякаш болката от смъртта на тези хора беше професионална, но също така и сякаш детска в своята чистота.
— Сега разбираш ли защо бях нащрек, когато частен детектив, и то такъв, чиято репутация на насилник върви преди него, започна да ме разпитва за самоубийствата на ветерани?
Въпросът бе риторичен, а дори и да не беше, предпочетох да го приема като такъв. Направих знак да ни донесат по още едно. Никой от двама ни не каза нищо, докато поръчката не пристигна и тя не преля остатъка от първата чаша във втората.
— А ти? — попитах. — На теб как ти се отразява?
— Не разбирам въпроса — отвърна тя.
— Сигурно ти е трудно да изслушваш всичките тези истории за страдания, ранявания и смърт и да гледаш тези осакатени мъже и жени седмица след седмица. Това не може да не оставя следи.
Тя започна да мести чашата си по масата и да се взира в следите, които оставяше тя, застъпващи се кръгове, напомнящи диаграма на Вен[30].
— Точно заради това се уволних от войската и станах частен консултант — каза тя. — Все още изпитвам вина, но в Ирак понякога се чувствах като крал Кнут[31], който се опитва да спре вълните. Командирите, които се нуждаеха от хора за бойните операции, отменяха решенията ми. Колективните потребности надделяваха над потребностите на индивидите и в повечето случаи не ми оставаше друго, освен да раздавам съвети, сякаш това можеше да помогне на войници, които отдавна са прекрачили границите на възможностите си, да се справят с проблемите. В „Тогус“ се чувствам като част от стратегия, от опита да се види по-широката картина, дори и ако тази по-широка картина показва трийсет и пет хиляди войници, на които вече е поставена диагнозата „разстройство вследствие на посттравматичен стрес“, и още много други, които чакат да я получат.
— Това не е отговор на въпроса ми — рекох.
— Да, нали? Името на онова, за което намекваш, е вторична травма, или „контактно страдание“: колкото по-силно се обвързват с жертвите, толкова по-вероятно е терапевтите да получат някои от техните оплаквания. Тогава те вече не оценяват психическото здраве на пациента. Оценяват самите себе си, нищо повече. Човек разбира, че е рухнал, само когато рухне.
31
Кнут Велики, в началото на XI в. крал на Дания, Англия, Норвегия и част от Швеция, който според преданието седнал на морския бряг и заповядал на вълните да спрат, за да не намокрят обувките и дрехата му, и когато това не се случило, обявил, че само Бог е всемогъщ, закачил короната си на кръста и никога повече не я сложил на главата си. — Бел.прев.