Родам беше петдесетгодишен, оплешивяващ, с наднормено тегло. Винаги носеше риза с къси ръкави и вратовръзка. Очилата му имаха черни рамки. Приличаше на учител. Съобщи им, че се натъкнал на някаква информация. Каза им за разграбването на Иракския национален музей в Багдад през 2003 г. Пачет го прекъсна, за да сподели, че е бил там след това и Родам изглеждаше заинтригуван. По-късно щеше да дръпне Пачет настрани и да говори с него, но за момента просто отмина този факт и продължи разказа си. Говори им за злато, за статуи и за древни печати. Крамър започна да му се подиграва. Радио „Джо“, армейската фабрика за слухове, пускаше от време на време разни истории за скритите съкровища на Саддам, за златни кюлчета, заровени в градините, приказки, които обикновено идваха от съмнителни иракчани, които търсеха наивници, готови да им платят, и ако някой постъпеше достатъчно глупаво да им даде пари, изчезваха в нощта и никой не ги виждаше повече. Тобаяс каза на Крамър да си затваря устата и да слуша. Крамър млъкна.
Когато Родам приключи, те бяха убедени, всичките до един, дори Крамър, защото Родам умееше да говори спокойно и сериозно. Казаха му, че влизат в играта, и той тръгна да урежда подробностите. Вече бяха негови марионетки.
Забравил беше какво е да си пиян. Там, у дома, стек с шест бири нямаше да му стигне дори да започне да се напива, но тук, без достъп до алкохол от месеци, с постоянно суха уста и прегрято тяло, се чувстваше така, сякаш беше изгълтал седмичната продукция на градската пивоварна. На другия ден главата му се пръскаше, но още помнеше обещанието, което бяха дали. Направо се радваше, че излизат със страйкъра, а не с някой месарски фургон, дори когато започна да изпитва съмнения за онова, с което се бяха захванали. Предишната вечер, с две бири и твърде малко храна в стомаха, беше съгласен на всичко, както и останалите, но вече започваше да осъзнава реалността на тяхното положение. По време на редовните мисии „движение и контакт“, новото, омекотено название на „открий и унищожи“, когато противникът биваше засечен, малкият FBCB2[34] екран започваше да показва червени триъгълници и гласът на онази кучка, едновременно красив и противен, се включваше, за да съобщи, че в района яма враг, но този път щяха да атакуват на сляпо и сами.
Тобаяс го приемаше като обикновена патрулна обиколка. Опипа ги, за да се увери, че всички имат контейнери с вода на гърба, ръкавици, възглавници, чисто и смазано оръжие и нови батерии в очилата за нощно виждане. Всички вече бяха направиш личните си проверки и помнеха отлично реда за обслужване на наблюдателен пост, но каквито и недостатъци да имаше Тобаяс, той проверяваше стриктно дали всеки знае каква е поставената му задача и има ли нужното снаряжение, за да я изпълни. Родам наблюдаваше мълчаливо, явно се чувстваше неудобно в своя кевлар[35]. Беше нервен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Тобаяс провери допълнителните амуниции за 12,7-милиметровата картечница, прикрепени към дясната страна на страйкъра. Трудно бе да се стигне до тях, когато се стреля, но нямаше къде другаде да се сложат и беше по-добре да са там, отвън, отколкото изобщо да се лишат от тях. След проверката всеки докосна своите талисмани: медали, кръстове, снимки на близките. Каквито и привични действия да ги бяха пазиш досега, погрижиха се да ги извършат отново. Всички войници бяха суеверни. Предаваше им се от земята, на която се намираха.
Беше неделя вечер и когато потеглиха, слънцето вече залязваше. Стомасите на всички им бяха пълни с добра храна, защото най-хубавата храна винаги се сервираше в неделя. Но се бяха отказали от кафето. Във вените им и без това имаше предостатъчно адренашн преди рейда. Спомняше си звука, който издаваха ботушите му, когато стъпваше по прахта, песъчинките, които се слягаха под подметките му, твърдата пръст и силата на краката си и после кухото ехо от пода на страйкъра, когато тръгна към своето място. Толкова просто действие, да слагаш едното стъпало пред другото. Нямаше го вече. Всичко бе вече минало.