Складът се намираше в Аз-Адхамия, стария квартал на Багдад, сунитска крепост. Движеха се по тесни улички, сякаш направени по поръчка за засади; зад прозорците на къщите горяха газени лампи, но по улиците не се виждаше жива душа. На две пресечки от целта им вече нямаше никакви светлини, остана само полумесецът на небето, който посребряваше сградите и открояваше очертанията им от чернотата над и под тях.
Последните трийсетина метра изминаха пеш. Складът, който изглеждаше по-модерен от съседните сгради и в който не се виждаше никаква светлина, имаше два входа, задният на юг, другият на западната стена. Имаше две малки прозорчета на равнището на земята, защитени с решетки и така плътно покрити с прах и мръсотия, че през стъклото не се виждаше нищо. Вратите бяха от дебела стомана, но те взривиха ключалките с С4 и нахлуха вътре бързо и решително. През очилата за нощно виждане зърна силуети, които се движеха, оръжия, които се вдигаха, но и докато стреляше, не го напускаше мисълта, че тук нещо не беше наред. Как бе възможно да са ги изненадали? Дори муха да кацнеше в Ал-Адхамия, някой щеше да изтича да каже на паяка.
Един свален. Двама. Чу вик „Ето ви!“ от лявата си страна, глас, който познаваше и не познаваше, глас, променен от яростта и хаоса на битката. Гърмеше телевизор, през очилата екранът му бе ослепително ярък, после избухна и потъмня. Чу Тобаяс да вика „Спрете стрелбата!“ и всичко свърши. Почти веднага, след като бе започнало.
Претърсиха сградата и не намериха други хаджии. Трима бяха убити и един умираше. Докато останалите осигуряваха периметъра, Тобаяс стоеше надвесен над него и му се стори, че ги чува да си говорят. Момчетата насочваха очилата си към стените като фенери и пред очите им се откриваха сандъци, кашони и странни фигури, увити в платно. Зениците на умиращия хаджия бяха разширени, той се усмихваше и тихичко си напяваше нещо.
— Надрусан е — каза Тобаяс. — Вероятно артане.
Артане бе антипсихотично средство, използвано за лечение на паркинсонова болест, което бе популярно сред младите бунтовници. В Багдад това бе едно от лекарствата, които можеха да се купят на места като Баб ал-Шарк, Източната порта. То създаваше чувство на еуфория и неуязвимост. Гласът на хаджията се извиси в молитва и тогава прозвуча изстрел, Тобаяс го беше довършил. За убитите тази нощ нямаше да има полицейско разследване, телата им нямаше да бъдат прибрани в чували и оставени в най-близкия полицейски участък. Те щяха да останат там, където бяха убити. На главите на всичките мъртви хаджии бяха вързани черни ленти, отличителният белег на шахидите, на мъчениците. Спомена го на Тобаяс, но Тобаяс не прояви интерес.
— И какво от това? — каза той. — Ако са искали да стават мъченици, желанието им се е сбъднало.
Тобаяс не разбираше. Те ни чакаха, но почти не оказаха съпротива. Ако бяха искали, можеха да ни избият още на улицата, където бяхме уязвими, но не го сториха. Оставиха ни да дойдем при тях и да ги застреляме.
Към тях приближи Родам, който говореше по сателитен телефон. След няколко минути се чу боботене, блеснаха светлини и отвън спря тежка бронирана транспортна машина „Бъфало“. Бог знае как я бяха прекарат през тесните улички, но някак си бяха успели. Отблизо я следваше едно-единствено хъмви. Не познаваше четиримата мъже, които караха колите. По-късно щеше да научи, че те са от националната гвардия, двамата от Кале, другите двама някъде от най-затънтения край на щата. Още граждани на Мейн, още хора, които дължаха услуга на Тобаяс. Трима от тях така и не успяха да се приберат у дома. Четвъртият още се мъчи да накара новите си ръце да му служат. Те изкараха от бъфалото два пневматични крика и започнаха да измъкват по-тежките сандъци от склада. Тобаяс подреди четирима от отделението в редица и те струпаха по-дребните неща в хамъра, а по-едрите в бъфалото. Отне им четири часа. През цялото това време никой не приближи до склада и им бе позволено да напуснат безпрепятствено Ал-Адхамия. По пътя прибраха два екипа снайперисти. Това не беше необичайно: системата работеше по този начин. Когато се правеха блокади и претърсвания, снайперистите — „Делта“, „Блекуотър“[36], рейнджъри, тюлени, морски пехотинци — биваха прикрепяни към някоя пехотинска част. Когато частта се оттегляше, снайперистите оставаха в скривалищата си. По-късно някой се връщаше да ги прибере. В този случай се знаеше, че мисията на снайперистите е уредена от Родам, и то само за да се осигури прикритие за акцията в склада, защото тяхното отделение бе оставило и двата екипа по-рано през седмицата.