„Би трябвало да има стрелба — повтаряше си той шепнешком. — Би трябвало някой да ни нападне.“ Не беше логично. В нищо от това нямаше логика.
Но не беше и нужно да има, защото вече бяха богати.
Мащабите на онова, което бе успял да организира Родам, го удивяваха дори и сега. Родам бе хитър: знаеше как да се възползва от хаоса на войната, а Ирак беше хаос на квадрат. Важното беше какво се внася в тази страна, не какво се изнася. Половината от онова, което заграбиха от склада, бе транспортирано до Канада, понякога през САЩ в иначе празните самолети, които се връщат да попълват запасите от прескъпо платена екипировка за водената война. По-едрите неща бяха превозени по море до Йордания и нататък. Където бе нужно, се даваха подкупи, но не и в САЩ и Канада. Дори без връзките на Родам в ЦРУ да им проправят пътя, Ирак бе златна мина за доставчиците, оборудването бе спешно необходимо, на всяка цена, и никой не искаше да бъде обвинен, че пречи на войската, като се мотае с документите.
През следващите месеци започнаха да се връщат един по един у дома, някои по-цели от другите. Сдаваха личните си оръжия, попълваха медицинските въпросници на джобни компютри, никой не споменаваше да има някакви психически проблеми, не и тогава, и армията беше доволна. Всички изслушваха същата реч от батальонния командир, който ги съветваше да не бият жените и приятелките си, когато се приберат у дома, или нещо от този род, и ги уверяваше, че ако решат да се върнат, войската ще ги приеме с отворени обятия, букет цветя и четирийсет девици от южните щати.
Или нещо от този род.
След това Кувейт, Франкфурт и през Бангор, Мейн, до военновъздушна база „Маккорд“, после обратно в Бангор и у дома. Всички освен него, защото по това време краката му вече бяха съсипани. Той мина по друг маршрут: медицинска евакуация с хеликоптер „Блек Хоук“ до болницата в зелената зона, където беше стабилизиран, преди да го преместят в Центъра по травматология към Областния медицински център в Ландщул край Франкфурт, където извършиха ампутациите. От Ландщул в Рамщайн, от Рамщайн със „Старлифтър“ С-141 до военновъздушна база „Андрюс“, хората наредени като подпалки в средата на самолета, като роби, натъпкани в трюма, където само петнайсет сантиметра делят всеки пленник от човека над него, миризмата на кръв и урина — нетърпима дори през мъглата от лекарствата, шумът на моторите — оглушителен въпреки тапите за уши. От „Андрюс“ в „Уолтър Рийд“. Адът на трудовата терапия; опитите да сложи протези, окончателно изоставени поради болката, която му причиняваха, и понеже вече бе изтърпял достатъчно болка.
После завръщането в Мейн и разправиите с Тобаяс. Тобаяс му каза, че ще се грижат за него, от него се искало само да си затваря устата. Но той не беше загрижен само за себе си. Бяха се споразумели: парите да бъдат използвани, за да се помогне на братята и сестрите им по оръжие, онези, които бяха ранени, онези, които загубиха толкова много. Тобаяс каза, че това се било променило. Той нямало да контролира съвестта на останалите. Всеки можел да дава каквото си иска. Сложно било. Трябвало да са предпазливи. Джандро не разбирал.
И изведнъж започнаха да измират. Крамър бе този, който му каза за кутията, Крамър, който говореше за кошмарите, които има, Крамър, който го накара да се рови в тъмните кътчета на шумерската митология, но истината за Родам научи едва след смъртта на Деймиън Пачет. Родам бе мъртъв. Намерен бе в офиса на ИРИС в Конкорд седмица след като Тобаяс и Баки се върнаха у дома, първият мъртъв от мъжете, взели участие в рейда в Ал-Адхамия. Това не бе стигнало до ушите на онези от тях, които бяха останали, защото Родам не беше истинското му име. Той се казваше Нейлън, Джак Нейлън. Бе заспал на дивана в офиса със запалена пура в пепелника на страничната облегалка и твърде много алкохол в кръвта и по дрехите. Изгорял жив, така казваха.
Освен това Родам, или Нейлън, или каквото да бе истинското му име, не пиеше. Това го беше запомнил от бирената вечер в базата, когато бе разменил с него няколко думи, след като му беше предложил бира. Родам беше диабетик и страдаше от високо кръвно налягане. Не можеше да пие алкохол и не пушеше. Не знаеше защо това не е установено при разследването на смъртта му. Може би, както всичко друго около Родам, и медицинската му история е била неизвестна, скрита. Но после си спомни някои неща, които Тобаяс бе започнал да говори за Родам, преди да се върнат в Америка: Родам бил ненадежден. Родам не бил един от нас. Родам създавал неприятности в Квебек. Родам искал по-голям дял. Сякаш беше подготвяп пътя към отстраняването на Родам.