И кутията. Капитана му бе показал кутията. Но по това време тя вече беше изчезнала, така че търсенето започна.
Кожата му продължаваше да настръхва. Разтърка врата си, очаквайки нагълталото се с кръв същество да изскочи под пръстите му, но там нямаше нищо. Между Ирод и склада се простираше празно пространство. В най-близкия му край имаше локва застояла вода, гъмжаща от буболечки. Ирод пристъпи по-близо до нея, за да може да вижда своето отражение, своето и на още някого. Зад него стоеше високо бостанско плашило в черен костюм и счупена корона на главата. Лицето му беше чувал, в който бяха изрязани две дупки за очите и липсваше уста. Плашилото нямаше опора, нямаше дървен кръст, който да го държи.
Капитана се беше върнал.
Върнън и Причард бяха залегнали на малко хълмче, позицията им беше скрита зад бодлив храсталак и увиснали ниско клони. Имаха добра видимост към къщите в съседство със склада на Рохас. И двамата лежаха абсолютно неподвижно; дори отблизо едва се забелязваше, че дишат. Дясното око на Причард бе долепено до устройството за нощно виждане на снайпера М40. Пушката стреляше на разстояние до деветстотин и петдесет метра, а той се намираше само на осемстотин метра от целите. До него Върнън търсеше вратите и прозорците през монокуляр АТН „Найт Спирит“.
Върнън и Причард бяха елитни скаути снайперисти от морската пехота, или на езика на техния занаят, ловци на вражески снайперисти. Те бяха ветерани от войната на снайперистите в Багдад, таен конфликт, който бе ескалирал след като хаджиите бяха застреляли два екипа снайперисти от морската пехота, общо десет бойци. Бяха си играли на котка и мишка с превърналия се едва ли не в легенда Джуба, анонимен снайперист, смятан за чеченец и дори за колективно име на група снайперисти, въоръжени с произведени в Ирак пушки „Табук“, вариант на „Калашников“. Джуба беше дисциплиниран, чакаше войниците да се изправят в колите или да слязат от тях, търсеше пролуки в защитното облекло и никога не стреляше повече от веднъж, преди да изчезне. Върнън и Причард не бяха на едно мнение по въпроса дали Джуба е един човек, или са повече. Причард, по-добрият стрелец от двамата, клонеше към първото мнение заради предпочитанията на Джуба към изстрелите в обсега на 300 м и нежеланието му да стреля повече от веднъж дори когато го провокират. Върнън не беше съгласен и се аргументираше с това, че табукът е надежден докъм деветстотин метра, но стреля най-точно на разстояние 300 м и следователно снайперистите Джуба, които използват табук, са ограничени от оръжието си. Върнън приписваше на Джуба и убийствата с „Драгунов“ и „Измаш“ .22, което предполагаше, че снайперистът не е само един, но Причард предпочиташе да не ги слага в сметката. В края на краищата Джуба се бе целил и в двама им, независимо дали ставаше дума за един човек, или за повече. Както всички други войници, и те бяха свикнали да сменят посоката: да вървят на зигзаг, да се навеждат, да се мятат насам-натам, да надникват и да се скриват веднага, за да бъдат по-трудна за улучване цел. Причард го наричаше „Битката Буги-Вуги“, а Върнън — „Джихадски рап“. Странното беше, че никой от двамата не би могъл да танцува на обикновен дансинг дори ако животът му зависеше от това, но под заплахата на опитния убиец се движеха като Джин Кели и Фред Астер.
Върнън и Причард познаваха четиримата мъже от рота „Ехо“, загинали в Рамади през 2004 г. Трима от тях бяха застреляни в главите, четвъртият на практика бе разкъсан на късчета от куршумите. В допълнение към това гърлото на единия морски пехотинец беше прерязано. Нападението бе станало посред бял ден, на по-малко от осемстотин метра от командния пост. По-късно бяха научили, че атаката навярно е дело на „ударна“ група от четирима и че морските пехотинци са били държани на мушка от известно време, но тези убийства разсеяха илюзиите относно естеството на конфликта в Ирак. Само единият от убитите беше обучен снайперист. Останалите бяха обикновени войници, а не би трябвало системата да работи така. Не по-малко от двама обучени снайперисти във всеки екип, това бе златното правило. Когато година по-късно в Хадитхах загина шестчленният снайперистки екип от Трети запасен батальон и останалите бяха принудени да спазват още по-строги правила, Върнън и Причард решиха, че там вече няма място за морските пехотинци и впоследствие мнението им бе потвърдено от експлозията, която отлепи дясната ретина на Върнън, като доведе до постоянна загуба на зрението и билет за дома.
Но преди това вече се бяха запознали с Тобаяс и присъстваха в нощта, когато беше нападнат складът. Те бяха екип 1, който покриваше подходите откъм юг. Туизъл и Грийнам бяха екип 2 и покриваха северната страна. Никой не беше питал каква е целта на мисията: за снайперистките групи беше нещо естествено да планират и провеждат собствени операции и те бяха обявили своето внедряване в района преди дни, за да могат патрулиращите части да работят около тях. Само Тобаяс и Родам знаеха къде точно ще бъдат. В крайна сметка през нощта на атаката не изстреляха дори и един куршум, което ги бе разочаровало.