Причард бе напуснал армията малко след като Върнън беше откаран у дома и това обясняваше факта, че сега лежаха един до друг в храсталака, готови да убиват мексиканци вместо хаджии. И двамата бяха спокойни, търпеливи и самотници, каквито трябваше да са хората с техния занаят. Не се разкайваха за нищо. Когато го питаха дали е изпитвал съжаление за хората, чийто живот е отнемал, Причард отвръщаше, че единственото, което е усещал, е откатът на оръжието. Това не бе съвсем вярно, убиването раздвижваше кръвта му по-силно и от секса, но въпреки това той беше морален и храбър мъж, който вярваше, че професията му е благородна, и беше достатъчно умен, за да забелязва напрежението, което се съдържа в желанието да отнемеш живот по морални съображения и същевременно да изпитваш удоволствие от извършването на този акт.
И двамата с Върнън носеха ръчно шити маскировъчни костюми с дупки за вентилация на гърба. Бяха се намазали с кал от близкия поток и тъй като грееше луна, на шапките им имаше мрежи, които да начупват формата на лицата им. Не използваха лазерни устройства. Вместо това и двамата правеха наум всички необходими изчисления: обхват, ъгъл по отношение на целите, наситеност и влажност на въздуха, скорост и посока на вятъра; добавяха дори температурата на метателния експлозив в патрона, защото патрон, който е с двайсет градуса по-топъл от другите, ще удари с петдесет сантиметра по-високо цел на хиляда метра. В миналото бяха използвали справочници, калкулатори, заредени с балистичен софтуер и диаграми, залепени за прикладите. Сега вече знаеха тези неща наизуст.
Имаше лек наклон надолу. Причард пресметна, че ще се цели четирийсет и пет сантиметра над целта и по-наляво, за да компенсира падането на куршума. Всичко бе нагласено. Единственият проблем бяха Туизъл и Грийнам. Те не бяха на позиция. Причард нямаше представа къде са. Фактът, че Тобаяс ги бе изпратил някъде преди акцията, но не си бе направил труда първо да съгласува това с тях, продължаваше да тревожи и него, и Върнън. Върнън бе служил като командир на екип Е-6, най-високият по ранг от четиримата снайперисти, и двамата с Тобаяс още се счепкваха, когато трябваше да се вземат оперативни решения. Сега бяха с един екип по-малко и това не беше добре.
Фургонът бе паркиран стотина метра зад склада на Рохас. Вратата на шофьора беше отворена. Тобаяс, с черна скиорска маска и черни работни дрехи, оглеждаше склада и околните сгради през очила за нощно виждане. Сепна се, когато наблизо се чу шумолене, после тихо подсвирване и от храстите пред него се появи силует.
— Четирима плюс Рохас — каза Малак. — Трима с МПС, един с пушка помпа, най-вероятно „Мосбърг Родблокър“. Два глока деветки в кобури под мишниците, един с пушката, другият, онзи най-близо до вратата, с МПС. Не видях никакъв алкохол. Телевизорът е включен, но не много високо. Остатъци от храна на масата.
Тобаяс кимна. Това беше добре. Хората ставаха по-бавни, след като се нахранят.
— А Рохас?
— Има стълбище от западната страна, отвътре, без чупки. Завършва пред стоманена врата, леко открехната. Предполагам, че може да бъде затворена при първия знак за опасност. Прозорците на първия етаж са от удебелено стъкло, така че няма основание да очакваме, че на етажа на Рохас ще е по-различно. Няма външно стълбище, но на южната външна стена има подвижна стълба, достъпна от прозореца горе.
— Околните къщи?
— Две семейства в А и В — той вдигна пръсти, за да посочи въпросните сгради. — Две млади момичета, една жена и двама мъже в А; един глок, на колана. Две жени, един младеж, един мъж в В; един глок, на колана. Трима мъже в С; три АК47, един глок, под мишницата. Върнън и Причард имат информацията, но единият екип все още липсва.
Тобаяс погледна още веднъж целта през очилата, после ги хвърли на шофьорската седалка. Можеха да дочакат Грийнам и Туизъл, или пък да започват. Колкото по-дълго останеха на позиция обаче, толкова по-голяма опасност имаше да бъдат открити. Наведе се над седалката и погледна във фургона. Баки отвърна на погледа му, навил маската си до челото в горещината вътре. Лицето му беше плувнало в пот.