2
Когато се върнах в къщата си в Скарбъро, се замислих над казаното от Бенет Пачет и седнах зад бюрото да си запиша някои неща от нашия разговор. Ако Джоуел Тобаяс биеше приятелката си, тогава заслужаваше и него да го по-заболи, но се питах дали Бенет си дава сметка в какво се намесва. Дори да намерех нещо, което той да използва срещу Тобаяс, не мислех, че това би се отразило особено на тяхната връзка, освен ако не беше толкова ужасяващо, че всяка жена, която не е клинично луда, веднага да си стегне багажа и да си плюе на петите. Опитал се бях също така да го предупредя, че Карън Емъри може да не му е благодарна, задето се бърка в личния й живот, дори и ако Тобаяс я биеше. Ако желанието му да се намеси в делата на служителката си бе предизвикано единствено от това, мотивите му все пак бяха солидни и аз можех да му отделя малко от своето време. В края на краищата човекът си плащаше.
Проблемът беше в това, че благополучието на Карън Емъри не бе единствената причина да се обърне към мен. Всъщност това беше лъжа, средство да се започне ново разследване, отделно, но свързано с разследването на смъртта на сина му Деймиън. Очевидно Бенет бе убеден, че Джоуел Тобаяс носи някаква отговорност за промяната в поведението на Деймиън, промяна, довела накрая до неговото самоубийство. По същество всички разследвания, инициирани от частни лица и провеждани вън от сферата на съда и полицията, са лични, но някои са по-лични от други. Бенет искаше някой да отговаря за смъртта на сина му, тъй като сина му вече го нямаше и не можеше лично да отговаря за нея.
В подобна ситуация някои бащи може би щяха да насочат гнева си срещу войската, която бе пропуснала да забележи проблемите на завърналия се войник, или срещу пропуските на психиатрите, но според Бенет неговият син се беше върнал сравнително невредим от войната. Само по себе си това твърдение даваше основание за допълнителни разследвания, но засега в очите на Бенет Джоуел Тобаяс бе не по-малко виновен за смъртта на сина му, отколкото ако беше държал ръката му, когато беше натиснал спусъка.
Бенет бе интересен мъж, по душа беше мек, но отвън сякаш бе покрит с крокодилска броня на плочки: сега вече солиден мъж, но беше лежал в затвора. Като млад се беше сдушил с група момчета от Обърн, които ограбвали бензиностанции и бакалници, преди да преминат към големите магазини и обира на Първа селскостопанска банка в Огъста, по време на който бяха размахвали пистолети и стреляли, макар и с халосни патрони. Обирът не им бе донесъл кой знае колко пари, само две хилядарки и малко дребни отгоре, но полицията скоро беше идентифицирала неофициално най-малко един от членовете на бандата. Той бе арестуван и притискан известно време, докато накрая беше разкрил своите съучастници в замяна на по-лека присъда. Бенет, който бе участвал като шофьор, бе осъден на десет години, но бе лежал пет. Той не беше професионален престъпник. Петте години в „Томастън“, затворът крепост от деветнайсети век, все още пазещ сякаш прогорени в земята следи от някогашна бесилка, го бяха убедили в погрешността на неговите постъпки. Върнал се бе с подвита опашка към бизнеса на баща си и оттогава насетне се беше пазил от неприятности. Което не означаваше, че бе започнал да уважава много закона или че след като в миналото е бил предаден, сега е готов на свой ред да предаде някого. Може и да не обичаше особено Джоуел Тобаяс, но фактът, че наемаше мен, вместо да отиде в полицията, бе типично Бенетовски компромис, както и това, че искаше да разследвам един човек с надеждата, че така може би ще излезе наяве истината за смъртта на друг.
Вече нищо не оставаше скрито. С известна изобретателност и с малко пари човек можеше да научи за другите доста неща, които те вярват или се надяват, че ще останат в тайна. Още по-лесно бе, когато си лицензиран частен детектив. След един час кредитната история на Джоуел Тобаяс вече лежеше на бюрото пред мен. Срещу него нямаше никакви предупреждения за забавени плащания и според онова, което виждах, той никога не бе имал проблеми с полицията. След като преди малко повече от година бе демобилизиран поради инвалидност, очевидно беше работил усърдно, плащал сметките си и, както изглежда, водил безоблачно съществуване на редови гражданин.
Една от любимите думи на дядо ми беше „шантаво“. Мляко, което е на път да се вкисне, има малко шантав вкус. Тих, почти недоловим шум в мотора буди съмнение, че с карбуратора става нещо шантаво, но още не е ясно точно какво. За дядо ми шантавото беше по-неприятно от явно повреденото, просто защото не се знаеше какво е естеството на проблема. Очевидно нещо не беше наред, но той не можеше да го поправи, защото още не знаеше какво е. Повредата можеше да се отстрани, но шантавото не му даваше да заспи.