— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, а?
— Не, просто трябва да си благодарен, че не съм имал причина да те подгоня. За известно време беше на косъм от проклятието. Сега изкупваш своите грехове. Ако продължаваш в същия дух, все още можеш да бъдеш спасен.
— Ти спасен ли си? Ако си спасен, не съм сигурен, че бих искал да имам такава компания.
Колекционера издиша през носа най-близкото подобие на смях, до което бе успял да достигне през вечността.
— Не, аз съществувам между спасението и ада. Увиснал в пространството, ако щеш: мъж с неустановено положение.
— Падни на колене — каза Луис. — Сложи ръце на главата и ги дръж там.
Колекционера стори каквото му беше казано. Луис го доближи бързо, опря пистолета в главата му и почука силно на вратата. Отблизо миризмата на никотин караше очите му да сълзят, но тя служеше за замаскиране на другите миризми.
— Аз съм — каза Луис. — Имам компания. Твой стар приятел.
Вратата се отвори и Колекционера вдигна поглед към мен.
Той седна на стол до вратата. Луис го беше претърсил, но не беше въоръжен. Разгледа надписа „Тук не се пуши“ до телевизора, намръщи се и сплете пръсти пред корема си. Боби Джандро го гледаше като човек, който, след като се събуди, вижда над лицето му да се спуска паяк. Мел се беше оттеглила и седеше в ъгъла зад Ейнджъл, приковала очи в непознатия, сякаш очакваше той да ни се нахвърли.
— Защо си тук? — попитах го аз.
— Дойдох да те търся. Изглежда, че и двамата преследваме една и съща цел.
— Която е?
Тънък пръст, нокътят с цвят на ръжда, се вдигна и посочи Джандро.
— Нека позная каква е историята дотук — каза Колекционера. — Войници; съкровище; висока смъртност между крадците.
Джандро сякаш се канеше да възрази срещу използването на думата „крадци“, но Колекционера обърна своя насмешлив поглед към пръста си и той се отказа.
— Освен че не са знаели какво крадат — продължи Колекционера, — не са и подбирали. Вземали са всичко, което могат, без да си задават въпроса защо им е било толкова лесно. Но ти си платил висока цена за това, господин Джандро, нали? Всички вие сте платили висока цена за греховете си.
Джандро се сепна.
— Откъде знаете името ми?
— Имената са моят бизнес. Имало е кутия, нали? Златна кутия. Оставили са ви я, за да я намерите — навярно в оловен контейнер, защото не са искали да поемат никакъв риск, обаче са я сложили на място, където е било невъзможно да не я забележите. Кажете ми, господин Джандро, прав съм, нали?
Джандро само кимна.
— Искам тази кутия — каза Колекционера. — Затова съм дошъл.
— За колекцията ти? — попитах аз. — Мислех, че някой трябва да умре, преди да предявиш претенции към нещо, което е притежавал.
— О, някой ще умре, ако стане така, както искам, и благодарение на това колекцията ми ще се увеличи много, но кутията няма да е част от нея. Тя не ми принадлежи. Тя не принадлежи на никого. Тя е опасна. Някой я търси, мъж на име Ирод, и е изключително важно да не му се позволи да я намери. Ако я намери, той ще я отвори. Притежава нужното търпение и умения. Онзи, който го придружава, има знанието.
— Какво е съдържанието й? — попита Ейнджъл.
— Три същества — отвърна Колекционера. — Стари демони, ако предпочитате. Кутията е последният от поредицата опити те да бъдат затворени, но конструкцията й е била накърнена от суетата на майстора, който забравил, че изковава затвор. Златото е толкова мек метал. С течение на времето се появили пролуки. Нещо от онова, което се съдържа вътре, намерило път да излезе навън, да трови съзнанието на хората, които влизат в съприкосновение с нея. Оловният контейнер бил опит — груб, но ефикасен — да се противодейства на тази заплаха. Подобно на матовата боя, използвана за да се покрие златото, той скривал също и онова, което е вътре.
— Защо просто не са го изхвърлили в океана или не са го заровили някъде?
— Защото единственото нещо, което е по-лошо от това да се знае къде може да е, е да не се знае. Кутията е била наблюдавана. Винаги е била наблюдавана, знанието за нея се е предавало от поколение на поколение. Накрая тя е била скрита между купища лишени от стойност предмети в подземието на музея в Багдад, а после е дошла войната и музеят е бил разграбен. Кутията е изчезнала заедно с много други ценни предмети, но онези, които са я взели, някак си са добили представа за нейното естество, колкото и непълна да е била тя. Възможно е дори да се знаели точно с какво си имат работа още от момента, когато тя се е появила. Предметите, откраднати от Иракския национален музей, в по-голямата си част са били подбрани внимателно. Знаете ли, че през онези априлски дни от музея са откраднати седемнайсет хиляди предмета, че четиристотин и петдесет от четиристотин петдесет и един сандъци са били изпразнени, но само двайсет и осем от тях са били счупени? Останалите просто са били отключени, което означава, че онези, които са крали от тях, са имали ключове. Изненадващо, не мислите ли? Една от най-големите кражби от музей в историята, един от най-големите грабежи от времето на монголите — дело на вътрешни хора.