Остави фенера на рафта и започна да маха опаковката. За да го стори, трябваше да повдигне кутията и сякаш нещо вътре леко помръдна. Всичките й тревоги, че Джоуел може да разбере за влизането й тук, изчезнаха моментално и я обзе изгарящо желание да види кутията, да я отвори, почувствала още щом я докосна, че е търсила тъкмо това и че то е свързано с гласовете в кошмара й, с усещането за ограниченост, за затворено пространство, и с нощните разговори на Джоуел. Когато шуплестата опаковка й се опря, тя я задърпа с пръсти и я чу как изпука, когато я скъса. Най-сетне кутията се показа пред очите й. Започна да я опипва, да я милва, да се любува на детайлите от гравюрата й. Вдигна я и се изненада от нейната тежест. Не се и опита да си представи колко може да струва дори само златото, вложено в изработката, независимо от възрастта на самата кутия. Докосна с върха на пръстите сложната поредица ключалки с форма на паяци, които държаха капака закрепен за основата. Не се виждаха никакви брави, само стеги, които не помръдваха. Обезсърчаваше се все повече, започна да чопли с нокти метала, загубила всякакви следи от търпение и трезва преценка. Тогава един от ноктите й се счупи и болката я върна в реалността. Пусна кутията, сякаш тя изведнъж бе започнала да пари ръцете й. Изпълни я дълбоко усещане за зло, чувството, че е близо до разум, който иска единствено да й навреди, който е възмутен от докосването й. Искаше да избяга, но вече не беше сама в мазето, защото в ъгъла вляво от нея, точно срещу стълбата, се забелязваше движение.
— Джоуел? — каза. Гласът й трепереше. Той щеше да й е много ядосан. Вече виждаше как ще се разиграе сблъсъкът им: неговият гняв от нахлуването й тук, нейният, задето държи крадени артефакти в мазето на техния дом. И двамата бяха сгрешили, но нейното прегрешение бе незначително в сравнение с неговото, макар да знаеше, че той няма да вижда нещата по същия начин. Не искаше да я удря отново. Способността й да разсъждава трезво започваше да се възвръща: това, с което се занимаваше Джоуел, бе сериозна криминална афера и само по себе си беше достатъчно лошо. Но кутията… Кутията бе съвсем друга история. Кутията беше самото зло. Трябваше да се махне от нея. И двамата трябваше да се махнат. Ако Джоуел не се съгласеше, щеше да си иде сама.
„Ако ме остави да си ида — помисли си. — Ако се размине само с бой, когато разбере какво се готвя да сторя.“ Мислите й се върнаха към оръжията в неговия дрешник и по-специално към шика. Джоуел веднъж й го беше показал, когато го бе заварила рухнал в единия ъгъл на стаята, с очи, зачервени от плач за неговия изгубен другар Брет Харлан. Беше от М9, съшият като онзи, който Харлан беше използвал, за да убие жена си, преди да пререже собственото си гърло.
Защото кутията го беше накарала.
Потръпна при мисълта за скока, който въображението й бе направило, докато се напрягаше да надзърне в мрака. После си спомни за фенера. Грабна го и насочи лъча му към ъгъла. Раздвижиха се сенки: очертания на градински инструменти и наредени бутилки на рафтовете и още една, силует, който се метна встрани от светлината и се стопи в мрака под стълбата, фигура, деформирана от лъча светлина, но също така, знаеше го, неестествена, изопачена в своята същност. Почти усещаше миризмата й — остра миризма на плесен и старост като от горяща износена дреха. Това не бе Джоуел; дори не беше човек. Опита да проследи движението му с фенера. Ръцете й трепереха. Опря го в тялото си. Насочи го под стъпалата и силуетът отново се метна встрани, сянка без някаква фигура, която да я хвърля, като дим, издигащ се от невидим огън. Сега се появи движение и на фона на стената от дясната й страна за миг се очерта силует, тялото превито, ръцете и краката твърде дълги за торса, върхът на главата деформиран от костни израстъци. Бе едновременно реално и нереално, сянката като че ли излизаше от самата кутия, сякаш същността на онова, което бе вътре, се процеждаше навън като лош дъх.