Делата на Джоуел Тобаяс бяха шантави. Камионът с ремарке и койка за спане в кабината му бе струвал осемдесет и пет хиляди долара. Независимо от твърденията на Бенет, не го бе купил съвсем нов, но почти. По същото време се бе сдобил и с джип за още десет хиляди долара. Платил бе пет на сто от цената, а останалото изплащаше на месечни вноски при лихвен процент, който не бе прекалено голям и дори можеше да мине за доста благоприятен, но все пак месечните плащания му изяждаха към две хиляди и петстотин долара. В добавка същия месец бе купил и нов шевролет „Силверадо“. Спазарил беше доста добра цена: осемнайсет хиляди долара, което бе с шест хиляди по-малко от обикновената пазарна цена, и изплащаше този кредит на месечни вноски от двеста и осемдесет долара. Накрая, вноските по ипотеката на къщата му в Портланд, на крачка от „Форест Авеню“ и съвсем близо до „Голямата изчезнала мечка“, му струваха още хилядарка на месец. Къщата бе принадлежала на вуйчо му и Джоуел я бе наследил заедно с натрупаните неизплатени вноски. Взето заедно, това означаваше, че трябва да печели почти пет хиляди долара месечно само за да държи главата си над водата, и то преди да си е платил трудовите и медицинските осигуровки, бензина за шевролета, храната, отоплението, бирата и всичко останало, което е нужно, за да живееш удобно. Ако скромно добавим поне още хиляда долара месечно за всичко това, годишните доходи на Тобаяс трябваше да са някъде около седемдесет хиляди долара без данъците. Това бе напълно непостижимо, при положение че като частен превозвач можеше да очаква печалба от около деветдесет цента на миля, плюс горивото, но за това бяха нужни дълги часове зад волана и документиране на изминатите разстояния. Освен това навярно получаваше компенсация за осакатената си ръка, а може би и за крака си. Предполагах, че като инвалид си докарва някъде между петстотин и хиляда и двеста долара месечно, освободени от данъци, което би му помогнало донякъде да покрива разходите си, но все пак оставаха още доста пари, които трябваше да печели на пътя. Оценката на кредитоспособността му бе стабилна, не беше просрочвал изплащането на нито един от заемите си и плащаше редовно вноските в частния пенсионен фонд.
Според Бенет, или според впечатленията, които беше получил Бенет, Тобаяс не работеше през всичките часове, които му бе дал Бог. На практика той като че ли не изпитваше никакви финансови затруднения, което навеждаше на мисълта, че освен парите, които печели като шофьор и получава като помощи, има и още, които идват от друго място; или си имаше скътани средства и субсидираше бизнеса от спестяванията си, което означаваше, че няма да остане дълго в него.
Значи така. Около Тобаяс имаше нещо шантаво. Пари, които идват от друго място. Въпросът беше само да се открие източникът на тези допълнителни доходи и Бенет бе казал нещо, което насочваше предположенията ми в определена посока. Споменал бе, че Тобаяс непрекъснато пътува между Мейн и Канада. Канада означаваше прекосяване на граница, граница означаваше контрабанда.
А когато ставаше дума за границата между Канада и Мейн, това означаваше наркотици.
Според статия в „Ню Йорк Таймс“, „За да се спре контрабандата по каналите между Мейн и Канада, ще е нужна малка армия — толкова дива е по-голямата част от територията, през която минава, и толкова много и разнообразни са възможностите, които предлага“. Въпросната статия е писана през 1982 г., но е не по-малко актуална и днес. В края на деветнайсети век властите се тревожели преди всичко за пропусканите митнически приходи от спиртни напитки, риба, едър рогат добитък и земеделска продукция, пренасяни контрабандно през границата, но дрогата също започвала да се превръща в проблем, тъй като опиумът се складирал в Ню Брънзуик и оттам се транспортирал в Съединените щати през Мейн. Щатът има шестстотин и петдесет километра сухопътна граница с Канада, повечето сред пущинак, както и пет хиляди километра брегова линия и около хиляда и четиристотин малки острова. Тогава там е било, и все още е, рай за контрабандистите.
През седемдесетте години, когато Управлението за борба с наркотиците започва все повече да се фокусира върху южната граница с Мексико, Нова Англия става привлекателна алтернатива за контрабандистите на марихуана, още повече, че със своите двеста и петдесет колежа предлага разработен пазар за нея. Достатъчно бе просто да си купиш корабче, да се насочиш към Ямайка или Колумбия и после да следваш утвърдения маршрут, който ти позволява всеки път да стоварваш по тон във Флорида, Южна и Северна Каролина, Роуд Айлънд и накрая в Мейн. Оттогава мексиканците са наложили присъствието си тук, наред с разните южноамериканци и всички останали, които са се чувствали достатъчно силни, за да заграбят част от пазара на наркотици и да го задържат.