Веднъж: — Не…
Два пъти: — … ме…
Третия път тя вече не чувстваше абсолютно нищо.
— … лъжи!
35
Карън не загуби напълно съзнание и разбра, че я влачат за косата по пода и я захвърлят в единия ъгъл. Разкъсаното ухо гореше от болка, кръвта капеше от раната. Чу, че заключват вратата и дърпат пердетата на прозорците, но й се виеше свят и имаше проблеми със зрението, защото когато мъжът отиде до прозореца, й се стори, че вижда в стъклото две отражения. Едното беше на нападателя, а другото…
Другото бе на Кларънс Бътъл. Имаше нещо в походката и Стойката му, което се бе врязало в паметта й, и тя би го познала дори да не носеше същото оръфано тъмно сако, в каквото беше облечен онази нощ в спалнята й, с ризата на червени и черни карета под него, затъкната в широките дънки, които сякаш принадлежаха на друг, по-пълен човек. Дънките на Кларънс бяха стегнати с кафяв кожен колан, очуканата сребърна катарама имаше формата на каубойска шапка. Така си го спомняше, защото така изглеждаше на снимките, които му бяха направили, след като полицейското разследване бе разкрило истинската му природа.
Но Кларънс Бътъл бе мъртъв. Умрял бе в затвора от рак на стомаха. Отразеният Кларънс несъмнено приличаше на човек, който е бил разяден, само че при него бе унищожено лицето, защото този Кларънс, когото бе зърнала в стъклото, имаше дупки там, където трябваше да бъдат очите; устните му също ги нямаше, виждаха се само черни венци и останки от гнили зъби. Но в тези последни секунди лишената му от устни уста се раздвижи и тя чу думите му, усети миризмата на разложените му вътрешности, която заля стаята.
„Бях лошо, лошо момче“, каза отражението, което бе едновременно Кларънс и Не-Кларънс. Карън, която едва сдържаше гнева си, почувства дълбоко в себе си, в тайното място, където държеше всичко, което бе истинското й аз, че онова, което вижда, е съществото, направило Кларънс Бътъл такъв, какъвто беше, гласът, който му е нашепвал колко приятно е да си играеш с малки момичета в стари отточни канали, злият гост, който е вкоренил в неговото съзнание името на Карън Емъри.
„Тя ще си играе с теб, Кларънс. Тя обича момчетата и тъмните места. И няма да пищи. Няма да пищи, каквото и да й правиш, защото е добро момиче, а добрите момичета имат нужда от лошо, лошо момче, което да извади най-доброто от тях…“
Нападателят й я гледаше с любопитство и тя разбра, че е видял нещо от онова, което е зърнала тя, защото и той се разлагаше, отвътре и отвън, и се запита дали съществото не носи рака със себе си, дали подобно дълбоко духовно и умствено разложение не намира някакъв физически израз. В крайна сметка злото бе нещо като отрова, инфекция на душата, а когато се приемаха продължително време, някои други отрови довеждаха до промени в различните органи: от никотина пожълтяваше кожата, а белите дробове почерняваха; алкохолът увреждаше черния дроб и бъбреците и набраздяваше лицето; от радиацията окапваше косата; оловото, азбестът, хероинът — всички те се отразяваха на човешкото тяло, приближавайки го до окончателната разруха. Не беше ли възможно и злото в своята най-чиста форма, в своята квинтесенция, да има същото въздействие? Защото Кларънс бе болен, както и човекът, който сега я държеше във властта си.
— Как се казваше той? — попита я Ирод и тя се почувства длъжна да отговори.
— Кларънс. Казваше се Кларънс.
— Нарани ли те?
Тя поклати глава.
Но бе искал. О, да, Кларънс бе искал да си играе, а Кларънс играеше грубо, когато ставаше дума за малки момичета.
Карън сви колене под брадичката и ги обгърна с ръце. Въпреки че отражението вече не се виждаше, тя се боеше от онова, което го беше създало. То беше тук. Усещаше го. Усещаше го, защото бе свързана с Кларънс Бътъл. Тя беше тази, която му бе избягала. Още по-лошо, тя беше тази, заради която го заловиха, и той никога нямаше да й прости това, нямаше да й прости, че го бе оставила да изгние в затворническата болница, без да има кой да го посещава, без някой да се интересува от него. А бе искал само да си играе.
Нападателят я доближи и тя се отдръпна от него.
— Името ми е Ирод — каза той. — Няма защо да се плашиш от мен. Няма да те ударя отново, стига да отговаряш честно на въпросите ми.
Но тя гледаше покрай него, погледът й се стрелкаше из стаята, ноздрите й потрепваха, явно беше нащрек да не я доближи онзи Не-Кларънс с неговия канцерогенен дъх и мръсните му опипващи пръсти. Възрастният мъж я гледаше любопитно.
— Но не от мен те е страх, нали? Защото си го видяла и точно там е работата, точно там е работата. О, можеш да го наричаш Кларънс, ако желаеш, но той има много имена. За мен е Капитана.