— Последно предупреждение — каза той. Раната на устата му се беше разкъсала и започваше да кърви. — Аз не причинявам болка безпричинно и нямам желание да те наранявам повече, отколкото вече те нараних, но ако ме принудиш, ще го сторя. Ядосай ме още веднъж и ще нахраня плъховете с езика ти, а после ще те оставя да се давиш в собствената си кръв. Разбра ли?
Карън кимна едва забележимо, боеше се движението да не е твърде силно и езикът й да се откъсне. Ирод разхлаби хватката и тя усети вкуса му в устата си, лют и химически. Изправи се на крака, а той запали фенера и й направи знак да върви пред него.
— Първо ти — каза. — Дръж ръцете настрани от тялото. Не докосвай нищо освен перилото. Ако направиш дори едно рязко движение, докато сме долу, ще си изпатиш.
Тя тръгна неохотно напред. Лъчът на фенера осветяваше стълбата. Ирод я остави да мине три стъпала, след това я последва. Когато стигна до средата на стълбата, Карън спря и погледна наляво, където тъмнината беше най-гъста и златната кутия лежеше на своя рафт.
— Защо спря? — попита Ирод.
— Пак е там — каза тя.
— Кое?
— Златната кутия. Това търсиш, нали, златната кутия?
— Ще ми покажеш точно къде е.
— Долу има разни неща. Аз ги видях.
— Казах ти, че си в опасност. Продължавай да вървиш.
Карън продължи да слиза по стъпалата, докато не стъпи на пода. Ирод се присъедини към нея, лъчът на фенера в ръката му претърсваше ъглите. Скачаха сенки, но причината беше в движещия се лъч и тя почти бе готова да повярва, че предишните силуети са били плод на въображението й, стига шепотът да не се бе подновил. Този път той беше различен, озадачен, но изпълнен с очакване.
Заведе Ирод там, където бяха съкровищата, ала той не прояви интерес към извадените печати, нито към красивата мраморна глава. Имаше очи само за кутията. Остави лъча известно време да играе по нея, като пуфтеше тихо при вида на някои от повредите, които беше получила, малките вдлъбнатини и драскотини, които разваляха украсата отстрани, после посочи платнена торба, оставена до рафта.
— Вдигни я и я сложи в онази торба — каза й той. — И бъди внимателна.
Не й се щеше да я докосва отново, но нямаше търпение всичко това да свърши. Ако държеше на думата си, той щеше да я остави жива, щеше да вземе кутията и да си иде. Въпреки страха си от него вярваше, че той не иска да я убие. Ако бе искал да го направи, щеше да е вече мъртва. Попита:
— Какво е това? Какво има вътре?
Ирод отговори на въпроса с въпрос:
— Какво видя, когато беше тук, долу?
— Видях фигури. Бяха деформирани. Като хора, само че… не бяха хора.
— Не, не са хора — каза Ирод. — Чувала ли си за кутията на Пандора?
Тя кимна.
— В нея е било затворено злото. След отварянето й всичкото зло се е пръснало по света.
— Много добре — похвали я Ирод, — само че е било гърне, голяма делва, а не кутия. Понятието „кутията на Пандора“ идва от погрешен превод на латински.
Сега, когато бе получил онова, което бе търсил толкова време, Ирод се радваше, че тук с него има друго човешко същество. Искаше да обясни. Искаше още някой да разбере значимостта на случващото се.
— Това — продължи той — е истинска кутия на Пандора, златен затвор. Седемте клетки една в друга, всяка със седем ключалки, символизират портите към долния свят. — Посочи подобните на паяци стеги. — Ключалките са оформени като паяци, защото паяк е предпазил пророк Мохамед от убийци, като е изплел мрежа пред входа на пещерата, в която се криел заедно с Абу Бакр. Човекът, който е изработил кутията, се е надявал паякът да предпази и тях. Колкото до това какво има в кутията, ами, нека ги наречем древни духове, почти толкова стари, колкото и самият Капитан. Почти.
— Те са лоши. — Карън потръпна. — Усетих това.
— О, лоши са, да — отвърна Ирод. — Наистина са много лоши.
— Но какво ще правиш с тази кутия?
— Ще я отворя и ще ги освободя — отвърна й Ирод, сякаш говореше на дете.
Карън го погледна стъписано.
— Защо би направил подобно нещо?
— Защото Капитана иска това, а Капитана получава онова, което иска. Сега вземи кутията и я сложи в торбата.
Тя поклати глава. Ирод извади пистолета и го опря в устата й.
— Мога да те убия или можем и двамата да останем живи. Изборът е твой.
Карън неохотно вдигна кутията. Отново почувства как тя вибрира в ръцете й. Отвътре се чу почукване, сякаш там бе затворено влечуго, което драска напразно по капака. Това едва не я накара да я изпусне. Ирод изсъска ядосано, ала не каза нищо. Тя внимателно сложи кутията в платнената торба и затвори ципа. Опита се да му я подаде, но той поклати глава.