Когато отвори вратата на кабинета, Ирод още бе леко загрижен какво може да е предизвикало включването на алармата. Вниманието му бе съсредоточено върху съседната стая, така че още щом се показа, гласът на Капитана отекна в ушите му като сирена, несвързан изблик на гняв, предупреждение, страх. Преди да успее да реагира, пред него застанаха двама мъже, и двамата въоръжени. Единият миришеше толкова силно на никотин, че присъствието му в стаята сякаш веднага бе замърсило въздуха. Той събори Ирод на пода и опря в гърлото му бръснач.
Ирод прикова поглед в лицето на Колекционера. Зад него бе детективът Паркър. Никой от двамата не проговори, но главата му бе изпълнена с шум.
Писъкът на Капитана.
39
Държах Ирод на прицел, докато очите му се местеха от Колекционера към мен и обратно, сякаш не можеше да реши кой от двама ни представлява по-голяма опасност. Колекционера бе хвърлил пистолета му настрани и той не можеше да го стигне. Междувременно Колекционера се бе заел да изследва лавиците, вземаше разни неща, разглеждаше ги с възхищение и после ги връщаше по местата им.
— Притежаваш внушително количество ценности — каза той. — Книги, ръкописи, артефакти. От известно време следя развитието ти, но дори аз нямах представа, че си така усърден и имаш толкова изискан вкус.
— Аз съм колекционер като теб — отвърна Ирод.
— Не, не като мен. Моята колекция е много различна.
— Как ме намери?
— Техника. Докато беше в лома на госпожица Емъри, колата ти бе снабдена с проследяващо устройство. Мисля, че то може да е стъкмено от покойния Джоуел Тобаяс, което при дадените обстоятелства си е чиста ирония на съдбата.
— Бил си пред къщата през цялото време?
— Да.
— Можеше да ме хванеш тогава.
— Господин Паркър държеше много да се погрижи за безопасността на госпожица Емъри, а пък аз исках да видя колекцията ти.
— А как влезе?
— Сръчни ръце. Трудно е да се следят на различни екрани толкова много хора, които се движат из къщата ти, особено след като алармената система бъде изключена.
— Ти си задействал алармата.
— Да. Може да седнеш, но дръж ръцете си на бюрото. Ако престанат да се виждат, господин Паркър ще те застреля.
Ирод стори каквото му бе наредено, дланите му легнаха на бюрото от двете страни на кутията.
— Опитваш се да я отвориш — каза Колекционера.
— Да.
— Защо?
— Защото съм любопитен да видя какво има вътре.
— Толкова труд само от празно любопитство?
— Не е празно любопитство. Никога не е било празно любопитство.
— Значи е само въпрос на личен интерес?
Ирод се замисли над този въпрос.
— Мисля, че вече знаеш отговора.
Колекционера придърпа един фотьойл и се настани на него, ръцете му стиснати в скута, пръстите сплетени, палците кръстосани, като че ли се готвеше да се моли.
— Поне знаеш ли кой е онзи, на когото служиш? — попита.
— А ти?
— Аз оправям сметки. Събирам дългове — отвърна Колекционера и едното ъгълче на устата му се изви нагоре в усмивка.
— Но за кого?
— Няма да назовавам името му тук, в присъствието на това… нещо.
Пръстите му се разделиха, когато посочи кутията. Той извади от джоба си бронзова табакера и пакетче картонени кибритени клечки.
— Нещо против да запаля?
— Да.
— Колко жалко. Май ще се наложи да злоупотребя още повече с гостоприемството ти. — Пъхна цигара между устните си и драсна клечката. Сив дим с противна миризма се изви към тавана. Лицето на Ирод се сгърчи от отвращение.
— Правят ми ги по специална поръчка — каза Колекционера. — Преди пушех известните марки, но техният монопол на пазара ми се струваше неоправдан. Ако ще се тровя, предпочитам да го правя с класа.
— Колко възхитително — каза Ирод. — Ще възразиш ли, ако попитам къде смяташ да тръскаш пепелта?
— О, тези горят бавно. Докато това се превърне в проблем, ти ще си вече мъртъв.
Атмосферата в стаята се промени. Като че ли част от кислорода беше изсмукана от въздуха и аз започнах да чувам в главата си пронизителен вой.
— От твоята ръка или от ръката на приятеля ти? — тихо попита Ирод.
— Няма да е никой от двама ни.
Ирод изглеждаше озадачен, но преди да продължи този разговор, Колекционера попита:
— Под какво име се подвизава онзи, на когото служиш?
Ирод се размърда леко на мястото си.
— Аз го познавах като Капитана — отвърна, — но той има много имена.
— Не се съмнявам. Капитана. Онзи, който чака зад стъклото. Господин Гудкайнд. Едва ли има значение, нали? Той е толкова стар, че няма собствено име. Всичките са измислени от други.