Дясната ръка на Колекционера се раздвижи леко, обхващайки стаята, пръстите му оставяха димни следи.
— Тук няма огледала. Няма отразяващи повърхности. Човек може да си помисли, че присъствието му ти омръзва. Трябва да е уморително, признавам. Целият този гняв, тази неудовлетвореност. Почти невъзможно е да работиш, докато те са в главата ти. Наведе се напред и потупа кутията. — А сега иска това да бъде отворено, да прибави още малко хаос в един и без това неспокоен свят. Е, няма смисъл да го разочароваш, нали?
Колекционера се изправи. Сложи внимателно цигарата върху страничната облегалка на фотьойла, после се наведе над бюрото и започна да движи пръсти по ключалките, при което върховете им ловко опипваха краката на паяците, извитите тела, зеещите уста. Докато вършеше това, не гледаше към кутията. Очите му не се откъсваха нито за миг от Ирод.
— Какво правиш? — възкликна Ирод. — Това са сложни механизми. Трябва да бъдат разучени. Трябва да се установи редът им…
Но още докато говореше, нещо във вътрешността на кутията започна да щрака и да бръмчи. Пръстите на Колекционера продължаваха да се движат и докато го правеше, други звуци заглушиха механичните шумове. Беше шепот, който сякаш изпълваше цялата стая, извисяваше се в ужасяваща радост, гласове, които като че ли се катереха един върху друг като насекоми в гнездо. Един от капаците се отвори, после друг, после още един. Върху един от шкафовете за книги се появи сянка, прегърбена и рогата, и към нея набързо се присъединиха още две — прелюдия към онова, което се готвеше да излезе отвътре.
— Спри! — казах аз. — Не можеш да направиш това. — Минах надясно, така че да ме вижда, и преместих дулото на пистолета от Ирод към него. — Не отваряй тази кутия.
Той вдигна ръце не в знак, че се предава, а в тържествуващ жест на факир, изпълнил особено изкусен фокус, и каза:
— Твърде късно.
И последният капак се отвори.
За миг всичко в стаята притихна. Сенките по стената престанаха да се движат и онова нещо, прекарало толкова дълго време в нематериално състояние, започна да придобива реална форма. Колекционера остана прав, с вдигнати нагоре ръце — диригент, очакващ палката да бъде сложена между пръстите му, за да започне симфонията. Ирод бе вперил поглед в кутията и лицето му бе осветено от студено бяло сияние като от отразен от снега слънчев лъч. Изражението му се менеше, преминаваше от страх в удивление.
И тогава Ирод разбра, че това беше краят му.
Колекционера се завъртя рязко и едновременно с това се хвърли към мен и ме събори на пода, но аз все пак бях изкушен да погледна. Видях черен гръб, извит като дъга, кожата нагъната и разкъсана под напора на остри гръбначни кости. Видях глава, която бе твърде голяма за крепящото я тяло, вратът потънал в гънки плът, върхът на черепа — невероятна плетеница от усукани жълти кости, напомнящи корени на вековно дърво с обелена кора. Видях да проблясват жълти очи. Видях черни нокти. Видях остри зъби. Едната глава се превърна в две, после в три. Две се нахвърлиха върху Ирод, но една се обърна към мен…
Тогава Колекционера ме натисна надолу и залепи лицето ми на пода.
— Не гледай — каза. — Затвори очи. Затвори очи и се моли.
От Ирод не се чуваше нито звук. Това ме порази най-силно. Мълчеше, докато те се разправяха с него, и въпреки че бях изкушен да погледна отново, не погледнах дори когато хватката на Колекционера се разхлаби и почувствах, че той се изправя. Чу се поредица от механични щракания и Колекционера каза:
— Готово.
Едва тогава отворих очи.
Ирод се бе свлякъл на стола, главата отметната назад, очите и устата отворени. Беше мъртъв, но изглеждаше непокътнат, с изключение на тънката вадичка кръв, която се стичаше от лявото му ухо, и обстоятелството, че дори капилярите в очите му се бяха пръснали и бяха оцветили роговиците в червено. Кутията на бюрото бе отново затворена и шепотът се завръщаше, изпълнен с гняв, жужеше като разтърсен от външна сила пчелен кошер.
Колекционера взе цигарата си от страничната облегалка на фотьойла. От върха й висеше дълго стълбче пепел, като сграда, която се готви да рухне. Той я изтръска в отворената уста на Ирод, после я поднесе към собствените си устни и дръпна дълбоко.
— Ако решиш да дразниш кучетата, винаги проверявай колко е дълга веригата — каза той. Взе кутията и я пъхна под мишницата си.
— Взимаш ли я? — попитах аз.
— Временно. Не е моя, за да я задържа.