Облегнах се назад и се загледах през прозореца към солените блата и морските птици, които се плъзгаха по водите им. Тънък стълб черен дим се издигна към небето на юг и бавно се разми в неподвижния въздух, като остави едва забележима следа да зацапва иначе съвършената синева на тихо отиващия си ден. Обадих се на Бенет Пачет и той потвърди, че Карън Емъри е на работа. Смяната й свършвала в седем часа и, доколкото знаел, Джоуел Тобаяс щял да мине, за да я вземе. Той често я вземал, когато не е на път. Бенет я попитал дали тази вечер не може да остане до по-късно и Карън му казала, че няма възможност, защото с Джоуел щели да вечерят навън. Обяснила му, че през следващите няколко седмици Джоуел имал доста курсове до Канада и нямало да прекарват много време заедно. И така, по липса на по-добри занимания реших да поогледам къщата на Тобаяс и неговата приятелка.
„Даунс“ беше доста голям ресторант, който можеше да поеме сто, че и повече посетители наведнъж, при положение, че кухнята разполагаше с необходимия персонал и сервитьорките бяха готови да си заслужат бакшишите си с повечко труд. Големите прозорци гледаха към шосе 1, към паркинга и към кегелбана „Биг Туенти“ от другата страна на пътя. Барът минаваше почти по цялата дължина на помещението и завиваше на сто и осемдесет градуса, образувайки нещо като удължено U. Покрай стените имаше четириместни сепарета, друга група от маси за четири човека образуваше остров от винил и формика в средата на ресторанта. Сервитьорките носеха сини тениски с името на ресторанта на гърба и под него три коня, препускащи към финала. Името на всяка от тях бе избродирано на фланелката над лявата й гърда.
Не влязох, а останах да чакам на паркинга. Виждах как Карън Емъри разнася сметките по своите маси, готвейки се за края на смяната — Бенет ми я беше описал, а и сред сервитьорките тази вечер нямаше друга блондинка. Беше хубава, дребничка, може би малко над метър и петдесет, и с тънка фигура, макар че дори отдалеч на човек му се струваше, че тениската й е поне с един номер по-тясна от необходимото. Мъжете сигурно идваха в „Даунс“ само за да капят яйце по брадите си, докато зяпат опънатата фланелка.
В 6,55 на паркинга спря черен силверадо с прозорци от тъмно стъкло. Двайсет минути по-късно Карън Емъри се появи в къса черна рокля и обувки на висок ток, с коса, пусната свободно по раменете, и свеж грим на лицето. Качи се в шевролета и той потегли наляво по шосе 1, отправяйки се на север. Следвах го неотлъчно чак до южен Портланд, където той свърна в „Бийл Стрийт Барбекю“ на Бродуей.
Карън слезе първа, следвана от Джоуел Тобаяс. Той бе поне с трийсет сантиметра по-висок от приятелката си, тъмната му коса, въздълга и вече леко прошарена, бе сресана назад над ушите и настрани от челото. Носеше дънки и синя дънкова риза. Ако по него имаше някаква тлъстина, тя бе добре прикрита. Вървеше с леко накуцване, като разчиташе повече на десния крак, и държеше лявата си ръка пъхната в предния джоб на дънките.
Дадох им няколко минути, после ги последвах вътре. Бяха се настанили на една от масите близо до вратата, затова седнах на бара и си поръчах бутилка безалкохолна бира и пържени картофи, като се разположих така, че да мога да гледам телевизора и масата, заета от Тобаяс и Карън. Те като че ли си прекарваха добре. Взеха си две маргарити и бира за по-нататък и си поделиха плато с мезета. Имаше много усмивки и смях, главно от страна на Карън, но Тобаяс изглеждаше някак напрегнат или пък може би мнението на Бенет Пачет ме караше да го възприемам така. Опитах да се абстрахирам от всичко, което бе казал той, и да ги възприемам само като интересна непозната двойка в ресторант. Не, смехът на Карън и сега ми звучеше пресилено, впечатление, което се потвърди, когато Тобаяс тръгна към тоалетната и докато погледът на Карън го следваше, усмивката й постепенно помръкна и отстъпи място на изражение, което бе в еднаква степен загрижено и тревожно.
Тъкмо си бях поръчал още една бира, която не възнамерявах да пия, когато Джоуел Тобаяс се появи до лакътя ми. Не реагирах, когато той се провря до бара и помоли бармана за сметката, защото сервитьорката, изглежда, била заета другаде. Обърна се към мен, усмихна се, каза „Извинете ме, господине“ и се върна при приятелката си. Докато се отдалечаваше, успях да зърна лявата му ръка: липсваха два пръста и кожата бе покрита с белези. След една-две минути келнерката пристигна, взе оставената на бара сметка и по нареждане на бармана я занесе на масата им. След малко те вече бяха платили и си тръгнаха.