Не ги последвах. Достатъчно бе, че ги бях наблюдавал заедно, а и появата на Тобаяс до мен ме бе поизнервила. Не го бях видял да се връща от тоалетната, което означаваше, че трябва да бе излязъл навън през страничната врата и да се бе върнал през предната. Може да бе изпушил една цигара, докато беше навън, но в такъв случай трябва да бе точно от онези пушачи, които дръпват само по два пъти. Навярно бе просто съвпадение, ала нямах никакво намерение да потвърждавам евентуалните му подозрения относно присъствието си тук, като се втурна към паркинга и потегля след тях със свистящи гуми. Допих повечето от бирата, която не бях искал да пия, погледах още малко телевизионната игра, след това платих и си тръгнах от бара. Паркингът бе почти пуст, черният силверадо отдавна си беше заминал. Нямаше десет часа и небето още светлееше. Навлязох в Портланд, за да мина покрай къщата на Джоуел Тобаяс. Тя беше малка, добре поддържана двуетажна постройка. Джипът бе паркиран на алеята, но камиона го нямаше никъде. Както се виждаше през отчасти спуснатите завеси, в една от стаите на горния етаж светеше лампа, но докато гледах натам, тя бе изгасена и къщата потъна в пълен мрак.
Почаках още минута-две, гледах къщата и си мислех за изражението на Карън Емъри и как Тобаяс се бе появил до мен, после поех обратно към Скарбъро и собствения си тих дом. Някога в него бе имало жена и дете, и куче, но сега те живееха във Върмонт. Посещавах дъщеря си Сам веднъж или два пъти месечно и понякога тя идваше и дори оставаше да преспи тук, ако майка й, Рейчъл, имаше работа в Бостън. Рейчъл се срещаше с друг мъж, поради което се чувствах неловко да я посещавам без предупреждение и понякога й се сърдех заради това. Но и сам стоях настрани от тях, защото не исках да им се случи нещо неприятно, а мен неприятностите непрекъснато ме следваха по петите.
Навремето тяхното място беше заето от сенките на други жена и дете — които вече не виждах, но въпреки всичко усещах като упорита миризма на цветя, изхвърлени едва когато листенцата им са започнали да се ронят. Те вече не бяха източник на тревога. Отнети ми бяха от убиец, мъж, чийто живот бях отнел на свой ред и бях позволил след това чувството за вина и гневът да ги превърнат във враждебно, отмъстително присъствие. Но това беше преди. Сега усещането за присъствието им ме успокояваше, защото знаех, че те ще имат определена роля във всичко, което ми предстои.
Когато отворих вратата, къщата беше топла и изпълнена с миризма на сол от блатата. Почувствах празнотата на сенките, безразличието на тишината и спах спокойно и сам.
3
Джеремая Уебър тъкмо си бе налял чаша вино, за да се потопи в удоволствието от приготвянето на вечерята, когато звънецът на вратата иззвъня. Уебър не обичаше привичните му занимания да бъдат прекъсвани, а четвъртъчните вечери в сравнително скромния му дом — скромен поне по богаташките стандарти на Ню Ханаан, Кънектикът — бяха свещени и неприкосновени. В четвъртък вечер той изключваше клетъчния си телефон, не отговаряше на домашния (и в интерес на истината, малцината му приятели, които познаваха странностите му, предпочитаха да не го безпокоят, тъй като смъртта, предстояща или вече настъпила, бе единственото приемливо извинение) и със сигурност не отваряше, когато някой звъни на вратата. Кухнята му бе в задната част на къщата и той държеше вратата затворена, докато готви, така че през стъклото на входната врата можеше да се види най-много хоризонтален лъч светлина. В дневната светеше лампа, както и в спалнята му на горния етаж, но никъде другаде в къщата не бе осветено. От аудиосистемата в кухнята звучеше Бил Еванс. Понякога Уебър прекарваше предишните дни от седмицата в планиране точно каква музика да си пусне, докато готви и се храни, какво вино да пие с вечерята, какви блюда да приготви. Тези малки удоволствия му помагаха да запази разума си.
Това означаваше, че онези, които знаеха, че си е у дома в четвъртък вечер, едва ли щяха да го прекъснат, а онези, които не знаеха това с положителност, нямаше да могат да се уверят в присъствието или отсъствието му само по светещите в къщата лампи. Дори клиентите, които ценеше най-много, някои от които бяха богати мъже и жени, свикнали нуждите им да бъдат удовлетворявани по всяко време на деня и нощта, се бяха примирили, че в четвъртък вечер Джеремая Уебър няма да е на тяхно разположение. Специално този четвъртък обичайната му програма бе леко объркана от поредица продължителни телефонни разговори, така че когато се прибра вкъщи, вече минаваше осем, а сега наближаваше девет и той още не беше вечерял, така че съвсем не бе в настроение да бъде прекъсван.