Уебър беше изискан тъмнокос мъж в началото на петдесетте, красив, но може би с малко женствена красота — впечатление, което се засилваше от вкуса му към папийонки на точки, ярки жилетки и поредицата културни интереси, които включваха, но не се изчерпваха с операта, класическия и модерния балет. Поради това случайните му познанства навеждаха на мисълта, че може да е хомосексуален, но Уебър не беше гей; всъщност беше много далеч от това. Косата му още не бе започнала дори да се посребрява, генетична особеност, която го правеше поне с десет години по-млад и благодарение на която успяваше да се среща с жени, които по всички стандарти бяха прекалено млади за него, без да буди онова неодобрително, макар и нелишено от завист внимание, каквото предизвиква обикновено такъв натоварен любовен календар. Относителната му привлекателност за противоположния пол, в комбинация с известната щедрост по отношение на онези, които печелеха неговото благоразположение, се беше оказала нож с две остриета. Довела беше два брака до пълен провал, само за първия от които съжаляваше истински, защото беше обичал първата си съпруга, макар и недостатъчно. Дъщерята от този му брак и негова единствена рожба се беше погрижила пътищата за комуникация между отчуждилите се съпрузи да не бъдат прекъсвани, благодарение на което той живееше с убеждението, че през повечето време първата му жена гледа на него с обич и удивление. Вторият брак обаче бе грешка, и то такава, която нямаше намерение да повтаря. Затова когато ставаше дума за секс, вече предпочиташе случайните партньорки пред обвързването и въпреки че бе платил за апетитите си с разбитите бракове и финансовите щети, които вървяха ръка за ръка с тези неща, сега рядко му липсваше женска компания. В резултат на това напоследък имаше сериозни проблеми с изтичането на средства и беше принуден да взема мерки за оправяне на положението.
Тъкмо се готвеше да се заеме с обезкостяването на пъстървата, която лежеше на малка гранитна плоча, когато чу звънеца. Изтри пръсти в престилката, взе дистанционното и намали звука още повече, след което се ослуша внимателно. Отиде до кухненската врата и погледна видеоекранчето до интеркома.
На стъпалата пред входа стоеше някакъв мъж. Носеше тъмна мека шапка и лицето му беше извърнато настрани от обектива на камерата. Но докато Уебър го наблюдаваше, се размърда, сякаш някак си бе усетил, че го разглеждат. Държеше главата си наведена, така че очите му оставаха в сянка, но краткият поглед, който Уебър успя да хвърли на лицето му, бе достатъчен, за да го убеди, че човекът на стълбите му е непознат. Като че ли имаше белег на горната устна, но може би това бе само игра на светлината.
Звънецът звънна за втори път, човекът задържа пръста си на бутона, така че поредицата от два тона зазвуча отново и отново.
— Какво е това, по дяволите? — каза високо Уебър. Пръстът му натисна бутона на интеркома. — Да? Кой сте вие? Какво искате?
— Искам да поговорим — каза мъжът. — Няма значение кой съм, но положително ще ви бъде интересно да чуете за кого работя. — Говорът му бе леко неясен, сякаш имаше нещо в устата си.
— И кой е той?
— Аз съм представител на фондация „Гутлиб“.
Уебър дръпна ръка от интеркома. Десният му показалец отскочи към устата и той започна да гризе нокътя — навик, останал му от детинство, който бе признак за притеснение. Фондация „Гутлиб“: той бе участвал само в няколко трансакции. Всичко бе минало през трети участник, адвокатска фирма в Бостън. Опитите да разбере точно какво представлява фондация „Гутлиб“ и кой взема решенията за покупките се бяха оказали безплодни и той бе започнал да подозира, че тя не съществува като нещо повече от удобно название. Когато продължи да упорства в проучванията, получи писмо от адвокатите, с което го уведомяваха, че въпросната организация държи много на своята анонимност и всяко по-нататъшно ровене ще доведе до незабавното анулиране на всички сделки от нейна страна; освен това подходящо адресирани слухове ще дадат да се разбере, че господин Уебър може би не е толкова дискретен, колкото биха очаквали някои от клиентите му. Тогава Уебър се беше отказал. Фондация „Гутлиб“, реална или само фасада, бе закупила чрез него някои необичайни и скъпи неща. Вкусовете на онези, които се криеха зад нея, очевидно бяха много специални и когато Уебър успяваше да задоволи тези вкусове, му се плащаше незабавно и без никакви въпроси и пазарлъци.