Уебър поклати глава, без да каже нищо.
— После, преди няколко месеца, ви поръчахме да купите магьоснически наръчник за викане на духове: седемнайсети век, френски. Описан бе като подвързан с телешка кожа, но бяхме наясно, че това е просто хитрост за избягване на нежелано внимание. Човешката и телешката кожа, както и двамата знаем, имат много различна структура. Уникална вещ, меко казано. Дадохме ви цялата необходима информация за успешна сделка. Не искахме книгата да отиде на публичен търг, дори на дискретен и специализиран, какъвто обещаваше да е този. Но вие за пръв път не успяхте да доставите стоката. Както изглежда, друг купувач бе стигнал там преди вас. Върнахте парите и ни информирахте, че следващия път ще се справите по-успешно. За съжаление естеството на уникалността е такова, че никога няма „следващ път“.
Ирод се усмихна отново, този път със съжаление: разочарован учител, застанал пред ученик, неспособен да схване елементарно понятие. Откакто Ирод бе влязъл, атмосферата в кухнята се бе променила, осезаемо се бе променила. Не беше само нарастващото притеснение от посоката, която вземаше разговорът. Не, Уебър имаше чувството, че гравитацията постепенно нараства, че въздухът натежава. Когато опита да вдигне чашата към устата си, тежестта й го изненада. Струваше му се, че ако стане и се опита да ходи, ще гази сякаш в кал или тиня. Ирод променяше самата същност на помещението, от него се излъчваха енергии, които преобразуваха строежа на всеки атом. Около умиращия, защото той наистина бе на умиране, се усещаше напрежение, сякаш не беше от плът и кръв, а от някаква неизвестна материя, замърсено химическо съединение, извънземна маса.
Уебър успя да вдигне чашата до устните си. В неприятна имитация на унижението на Ирод преди минути по брадичката му покапа вино. Той го избърса с дланта си.
— Не можех да направя нищо — каза. — За езотеричните и редки находки винаги ще има конкуренция, съществуването им трудно може да бъде запазено в тайна.
— Но съществуването на наръчника „Ла Рошел“ беше тайна — възрази Ирод. — Фондацията жертва много време и усилия, за да открива интересни предмети, които може да са забравени или загубени, и е много внимателна в своите проучвания. Наръчникът беше открит след дългогодишно издирване. Бил е неправилно вписан към осемнайсети век и след труден процес на насрещни проверки от наша страна тази грешка бе потвърдена. Само фондацията ни знаеше каква е стойността на наръчника. Дори неговият собственик го приемаше само за антикварна рядкост; може би я бе считал за ценна, но не бе имал представа колко желана може да е за истинския колекционер. От своя страна фондацията възложи на вас да действате от нейно име. От вас се искаше само да се погрижите плащането да бъде извършено и след това да осигурите безопасно транспортиране на стоката. Цялата трудна работа ви беше спестена.
— Не разбирам какво намеквате — каза Уебър.
— Нищо не намеквам. Говоря за това, което се е случило. Станали сте алчен. В миналото сте имали вземане-даване с колекционера Грейдън Тюл и сте знаели, че Тюл има особена слабост към магьосническите наръчници. Дали сте му да разбере за съществуването на наръчника „Ла Рошел“. В замяна на това той се е съгласил да ви плати откривателски хонорар и е предложил на собственика сто хиляди долара повече от сумата, която фондацията беше определила, за да е сигурен, че наръчникът ще отиде при него. Вие не сте предали пълната сума на продавача, а сте задържали половината за себе си, в добавка към откривателския хонорар. След това сте платили на друг посредник в Брюксел да действа вместо вас и магьосническият наръчник е отишъл при Тюл. Не мисля, че съм пропуснал някоя подробност, нали?
На Уебър му се искаше да възрази, да отрече, че казаното от Ирод е истина, ала не можеше. Надеждата, че измамата му може да мине, бе глупава, но само в ретроспекция. Струваше му се, че замисленото от него е напълно осъществимо, дори разумно. Парите му трябваха: през последните месеци приходите му бяха намалели, защото бизнесът му не можеше да не бъде засегнат от икономическата криза. Освен това дъщеря му бе студентка по медицина втора година и нейните такси му идваха в повече. Фондация „Гутлиб“, както повечето клиенти, плащаше добре, но не плащаше достатъчно често и от известно време той се справяше трудно. Като бе уредил Тюл да купи магьосническия наръчник, той си беше докарал общо сто и двайсет хиляди долара, след като се бе разплатил с посредника от Брюксел. За него това бяха много пари: достатъчно, за да облекчи бремето на дълговете, да покрие своята част от таксите на Сюзън за следващата година и да остави малко за себе си в банката. Започна да изпитва възмущение срещу Ирод и неговите похвати. Не беше служител на фондация „Гутлиб“. Задълженията му към нея бяха минимални. Вярно, действията му при продажбата на магьосническия наръчник не бяха съвсем почтени, но такива сделки се сключваха непрекъснато. По дяволите Ирод. Засега имаше достатъчно пари, за да държи главата си над водата, и си бе спечелил благосклонността на Тюл. Ако фондация „Гутлиб“ го отрежеше — нека. Ирод не можеше да докаже нищо от онова, което току-що беше изрекъл. Ако се стигнеше до разследване за парите му, Уебър разполагаше с достатъчно фалшиви квитанции за продажби, с които да обясни едно малко състояние.