— Струва ми се, че вече трябва да си вървите — каза той. — Бих искал отново да се заема с приготвянето на вечерята си.
— Не се и съмнявам. За жалост се опасявам, че не мога да оставя нещата така. Ще трябва да се намери някаква форма за компенсация.
— Не мисля. Не знам за какво говорите. Да, в миналото съм работил за Грейдън Тюл, но той също си има свои информатори. Не мога да бъда държан отговорен за всяка провалена сделка.
— Не ви търсим отговорност за всяка провалена сделка, а само за тази. Фондация „Гутлиб“ много държи на всичко, свързано с отговорността. Никой не ви е принуждавал да правите това, което направихте. Това е радостта от свободната воля, но също така и проклятието й. Трябва да поемете вината за своите действия. Да поправите стореното.
Уебър понечи да заговори, но Ирод го спря, като вдигна ръка.
— Не ме лъжете, господин Уебър. Това ме обижда, а вие заприличвате на глупак. Дръжте се като мъж. Признайте какво сте сторили и можем да се разберем как да възстановите щетите. Признанието е полезно за душата. — Той се протегна и сложи дясната си ръка върху тази на Уебър. Кожата му бе влажна и студена, болезнено студена, но Уебър бе неспособен да се помръдне. Ръката на Ирод сякаш го натискаше надолу. — Хайде, единственото, което искам от вас, е да бъдете честен. Ние знаем истината и сега трябва просто да намерим начин и двамата да оставим това зад гърба си.
Тъмните му очи заблестяха като черни кристали в сняг. Уебър бе вцепенен. Той кимна и Ирод отвърна със същото.
— Напоследък нещата вървяха много трудно — каза Уебър. Очите му започнаха да парят и думите засядаха в гърлото му, сякаш щеше да се разплаче.
— Знам това. Сега времената са трудни за мнозина.
— Никога досега не съм постъпвал така. Тюл се свърза с мен по друг повод и аз просто се изпуснах пред него. Бях отчаян. Грешен ход. Извинявам се, на вас и на фондацията.
— Извиненията ви се приемат. За жалост сега ще трябва да обсъдим въпроса за възстановяването на щетите.
— Половината пари вече ги няма. Не знам каква сума имате предвид, но…
Ирод изглеждаше изненадан.
— О, не става въпрос за пари — каза той. — Ние не искаме от вас пари.
Уебър въздъхна с облекчение.
— Тогава какво? — попита той. — Ако искате информация за неща, които ви интересуват, аз може би ще съм в състояние да ви я осигуря на по-ниски цени. Мога да поразпитам, да се свържа с познатите си. Сигурен съм, че мога да ви намеря нещо, което ще ви компенсира загубата на магьосническия наръчник и…
Замълча. На масата се бе появил кафяв плик, от онези с картон отзад, които се използват за изпращане на фотографии.
— Какво е това? — попита.
— Отворете го и вижте.
Уебър вдигна плика. На него нямаше име и адрес и не бе запечатан. Бръкна вътре и извади само една цветна снимка. Разпозна жената на нея, хваната явно когато не е подозирала, че я снимат, обърнала леко глава надясно, докато гледа през рамо, с усмивка, някого или нещо извън обхвата на обектива.
Беше дъщеря му Сюзън.
— Какво означава това? — попита той. — Заплашвате дъщеря ми ли?
— Не като такава — отвърна Ирод. — Както вече ви казах, фондацията се интересува много от идеята за свободната воля. Вие имахте избор по въпроса за магьосническия наръчник и го направихте. Наредено ми е сега да ви дам друг избор.
Уебър преглътна.
— Продължавайте.
— Фондацията е поръчала изнасилването и убийството на вашата дъщеря. Може би ще бъде известна утеха за вас да чуете, че не е задължително деянията да бъдат извършени в този ред.
Уебър инстинктивно погледна към пистолета си, после понечи да посегне към него.
— Трябва да ви предупредя — продължи Ирод, — че ако нещо се случи с мен, дъщеря ви няма да доживее до края на тази нощ и страданията й ще бъдат много по-тежки. Пистолетът все пак може да ви потрябва, господин Уебър, но не сега. Оставете ме да довърша и след това помислете.